петък, 31 декември 2010 г.

Светът няма да спре да се върти просто защото понякога ни се иска да се свърши. Промените бележат живота ни и няма нищо по-естествено от еволюцията на личното съществуване, белязано от тези промени.
Бог е във всеки и живее в нас като всеки един, а истината за самите нас откриваме едва, когато намерим сили да простим на себе си, за да разберем заобикалящото ни.
Няма нищо по-хубаво да изберем да бъдем радостни от това да сме тъжни. Губим се толкова много, че понякога предпочитаме да приемем тъгата, защото е по-лесно да свикнем с нея, от колкото да търсим причините, с които да я променим. И това е толкова естествено. Защото това е част от баланса, който търсим.
Изживяваме промените с усмивки, със сълзи и понякога дори мислим как изборът към промяна нарушава личния ни баланс. Разказваме истории, за да облекчим вътрешния си свят, за да потърсим облекчение на онова Его, което крещи с пълен глас в нас.

Измина още една година. Изминаха поредица от тъги, поредица от хубави събития, които бележат с всяка година живота и може би го правят по-пълен, по-празен, а може би по-богат на опит... Измина още една година, препълнена с въздишки от това, което е можело да бъде и което не е било. Година, която след време може да не спомняме или която няма да искаме да спомняме. Година, в чийто край се замисляме отново за краткия тленен живот и физическо съществуване и мислим за идните дни.
Гледаме морето и търсим знак във вълните, които мият краката ни. Търсим надеждата, която може би ще изхвърли водата на брега и ние ще я сграбчим и ще тичаме по мокрия пясък, за да я спасим. Поглеждаме хоризонта, а той е толкова безкраен и нелепо сив, че ни се иска да се изгубим в него. Но продължаваме да сме тук. Мием в сълзи лицата си и бягайки от промените, отново ги търсим!
В един свят, който е толкова истински, реален, мълчалив и потаен ние все още сме тук, желани или не, но Тук! И търсим баланса след всяка стъпка, след всяка промяна.
Не мога да променя нито хората, нито събитията, защото аз се променям. Не мога да създам нови реалности, защото те ме създават и те ме променят. Но мога все още да дишам и да очаквам...

сряда, 8 декември 2010 г.

Сърцето ми е като вещ без стойност.

В немилост

В здрач

В мъгла

В далечно измерение ...

Кърви стоманена душа!

И в мокра прах

И бледи скули

И в почва без трева...

Мълчанието се губи

И прави от тъгата...

Суха длан!

И хидяли пирони

В старата дъска

В ръжда обливат...

И сутрешна дъга

Блести!

Без цветове...

Разрязва като сърп небе

И прави светлината

В ад.

Във порив вятър

и дихание

и смрътоносен вик

отнася сухото страдание

от празна стая

с нечий лик.

петък, 1 октомври 2010 г.

Пролог

Остават толкова много неразказани истории... започнали някога като приказки, завършили като стягащ гърлото сезал. Понякога е по-добре да бъдат премълчани, понякога е нужно просто да бъдат чути, а понякога просто ги съпреживяваме до безкрай.

Вярвам, че историите никога не са такива, каквито всъщност ги разказваме. И не защото понякога думите са безсилни да предадат истинността на чувствата, а просто защото остават в забрава онези мимики, онези погледи и празни въздишки, които вдъхват живец.

Някога, в толкова далечното време обичах да слушам истории. Дали заради детската ми същност, която все още развиваше своята фантазия, или заради факта, че просто трябваше да ми бъде разказано, за да заспя, не помня добре. Днес аз разказвам истории. И не ги разказвам, защото съм страхотен разказвач, а прото защото харесвам публиката си!

Днес аз така жадувано копнея да разкажа историята на живота си до момента, но в дългите си размишления открих, че отново ще останат неразказани истории. Истории, които малцина познават. Истории, които мнозина знаят, но не разказват. Истории, които потъват в забрава, просто защото са се случили.

Колко ли истории могат да разкажат хората... Понякога не знам дали преобладават тези, които по-скоро не искам да разкажа или тези, които ме е страх да разкажа заради самата себе си.

С всеки ден нося все по-тежко бремето на моито истории. Самата аз не бих могла да ги определя като „хубави” или „лоши”, просто защото всяка една от тях носи камъни в джобовете ми.

Историите ме правят по-малко сама. Защото днес, след многобройните рискове, които промениха живота, аз продължавам да бъда сама. И може би така ще остане до края! Обичам самотата. И толкова много съм свикнала с нея, че дори след този пореден крах, наречен „моето пътуване в Португалия”, аз отново все по-силно я прегръщам.

Чудно нещо е самотата. Изпита е с толкова много истории, разказани, неразказани, забравени... Но те са част от нейната крехка същност. И когато с наслада мислим, че сме я отминали, тя пак се завръща – като тъжно фадо, което припяват всеки ден вълните на брега.

Днес разказах история и на океана... Разказах, защото той, като една малка самота, ще погълне безмълвно мислите и ще направи от тях морска пяна... Ах, толкова много морска пяна...

понеделник, 27 септември 2010 г.

Mi vida es como un fado…

Una voz perdida en el mar...

Una canción que no tiene quién la cante...

Un recipiente lleno de dolor

Un origen olvidado,

Una sombra del amor.

Perdiendo ya las huellas

Desnudando hoy los ojos

Sigo teniendo yo deseos...

Cien Deseos de dolor.

Escapar, ¡ya no puedo!

Esperar es lo que me queda...

Una vida llena de belleza.

Y la luz que me alumbra...

Una luz ténue y opaca, de tristeza y amargura

que me dice lo que soy.

Es pecado...

¡Acaso, es pecado tener el alma como el fado!

неделя, 26 септември 2010 г.

Reflexiones...

Понякога малките чудеса маркират дългия път, който душите извървяват в очистване на толкова много грехове, ако самият Живот по своята същност не е също греховен!

Понякога вярвам в себе си и по-малко в Съдбата, която Някой е избирал за мене!

Понякога вярвам повече в хората и по-малко в себе си, Жената, която "siempre pierde el rumbo" (винаги изгубва пътя)!

Не знам дали понякога не вярвам повече в самотата от колкото в любовта, защото сълзите на самотника са по-истински от тези на плачещ влюбен!

Разбира се съмненията в какво да вярваме, по колко и как са възможно нак-истинската причина да пиша, да плача, да се смея и да продължа да надигам глава след всяко падане.

Дали е по-скоро практично да вярваме в живота – такъв, какъвто ни се случва или по-скоро прагматично да продължаваме да го живее, какъвто би се случил, по Негово желание... Знам ли аз – една грешна романтична реалистка на своето време, живееща повече с чуждите болки!

Животът е прекалено кратък, за да спираме и да поемаме многократно въздух и умислени да спомняме изживяното до днес. А може би е все пак необходимо да спрем за миг и да вдишаме толкова дълбоко, че изпълните дробове да ни подсетят, че все пак Живеем! Живеем днес, независимо от миналото, независимо колко кратко може да бъде бъдещето!

И колко много не обичаме да падаме... Когато спънати в препядствията на чуждите грешки, може би неколкократно причинени и от нас самите, разбираме вкуса на болката. Онази физическа болка на дете, паднало в пясъка, до тази дълбока болка от загубата на човек, когото да обичаме. И когато все пак някой попие сълзите ни в дъждовната нощ, в пътуващ влак, в прегръдка, ухаеща на не толкова ухаеща роза, подарена в малко кафене на забравена улица, се сещаме, че Трябва да вдигнем глава и заради други!

Понякога потъвам в опиум от музика, която събужда очите ми и те не заспиват, търсещи скрити силуети в тъмното!

Понякога като един Валери Петров вярвам в необходимата раздяла по пътя на разумната любов!

Понякога може би искам да заровя ходилата си в пясъка и смирено да чакам морето, на което да разкажа живота си! Краткият все още мой малък живот!

Поемах различни посоки, безкрайно дълги пътища... Тръгвах ту към себе си, тук към него и пак се завръщах. Дали защото все още търся посоката на моето щастие или просто , защото ще чакам топлия зимен фьон да развее косите ми, да очисти ума и душата ми. Тук!

неделя, 22 август 2010 г.

И все пак ще тръгна към теб!

От далечния 4 юни, когато за последно бях провокирана да напиша няколко реда, ето че аз отново съм тук. Не знам дали искам да пиша за безумното си щастие или промените, които настъпиха през последните 2 месеца и половина... Във всеки случай, те са толкова силно обвързани, че само тези, които ме познават, могат да опишат как по-скоро се чувствам!

През всичките тези години никога не бях губила мечтата си да бъда това, което искам и още повече там-където то ме дърпа. И веднъж почувствала оживителната сила на океана - му се отдадох! Сега съм негова и в сянката на оставащите до заминаването ми дни подготвям цялото си същество за нашата безкрайна среща.

Не знам дали трябва да крещя в наслада или просто да оставя мълчанието да изрази необхватността на чувствата ми, които най-после са истински, споделени... И днес аз вече Дишам! Вдишвам въздуха с такава наслада и като пеперуда, която с пърхането си е разнесла тичинков прашец, раздавам любов!

Заминавам! И днес това е погълнало всичките ми мисли!
Спокойна, сигурна, с доверие!
Аз идвам при теб!

неделя, 11 април 2010 г.

Млякото на скръбта


Една изключителна, толкова истинска и драматична история, отразила тежките времена на тероризма през 80-те години на двадесети век в Перуанските Анди.

"La teta asustada" ("The Milk of Sorrow") или "Млякото на скръбта" е може би най-добрият испаноезичен филм, правен през последните десетилетия, който съм гледала.

Режисиран от Клаудия Йоса (Claudia Llosa) и участието в главната роля Магали Солиер (Magaly Solier), филмът разказва за последиците от страха и мъката на жените, изнасилвани по времето на политическото насилие в Перу (1980-1992).

Млякото на скръбта, или така е наричано онова рядко заболяване от страх и страдание, предавано от майките на децата чрез кърмата.

Въпреки че филмът не уточнява времето и мястото, когато са били извършвани издеятелствата върху много перуански жени, песните, изпяти на кечуа от майката на главната героиня предават така достоверно истинския ужас, преживян през времето на тероризма. Време, когато жените са тичали плахо по улиците, с вкопчени ръце към стените на заобикалщите ги сгради, криели са се в планините и са втъквали картоф във вагината си, за да се предпазят от бременност, като последица от множеството изнасилвания.

Филмът разкрива вътрешната драма на Фауста, чието заболяване сякаш е "откраднало душата и". Тя живее със страха от ужасните истории на починалата пред очите и майка, в свят на травми и страдания, отблъскващ всички около нея, най-вече мъжете.

Преживяваща миналото на фона на по-безопасното настояще, Фауста прави с тялото си всички онези неща, които са правели жените по времето на военните конфликти.

"No ves como quieres seguir viviendo!!"("Не виждаш ли, че искаш да продължиш да живееш!!"). Фауста се изправя малко по малко срещу страховете си, провокирана от действията на своя чичо и градинаря, който печели доверието й, общувайки с нея на родния и език-кечуа.


Един филм, пропит с толкова много болка, че сякаш спира дъха!

Един филм, който ме принесе в света на жената, имала участта да изживее страха на войната.

Един филм, който със сигурност заслужава да се види.


И някак си остава надежда...в света на страданието. Надеждата, показана чрез символа на морето!


Филмът е номиниран и спечелил редица награди, сред които - за най-добър чуждестранен филм, за най-добър испаноезичен филм, за най-добра главна роля и т.н.




четвъртък, 8 април 2010 г.

Reflexiones...

Един трън сякаш убоде цялото ми същество!
От години не бях мислила за нещата, които можех да бъда и да имам в момента, ако бях заминала с него... да живея живота, който винаги съм искала, където винаги съм мечтала.
Умислена от часове, усетих онази носталгия от нещата, които никога не си имал или не можеш да върнеш.
Моментите идват и си отиват. Само дето ние не знаем кога и как да вземем истинските решения. Тези решения, които един ден няма да ни карат да се замисляме в мигове като този, в който се намирам аз.
"Gil Nunes says: no puedes pensar tanto en el pasado",("не мога да мисля толкова за миналото"), каза един мой приятел в отговор на всичките ми размисли. Дали бягството от размисли по отминалите момента би навредило толкова много на тези, на които им предстои да преминат, или просто се страхуваме да не разшием онези стари кръпки, които сме направили с времето, за да крием тръните в копринени джобове?!?
Когато преди почти пет календарни години бях готова да рискувам живота си тук, образованието си, близките си и редица по-маловажни неща, за да замина за страната на мечтите си при човека, в когото бях влюбена безумно, и на вид нащата изглеждат така прости, погледнати днес ми изглеждат толкова сложни... Не искам да забравям, но не искам и да съжалявам... Да съжалявам за неща, които реално се отричат в главата ми сега и за които отново бих рискувала, може би не със същата страст и емоционалност, но с достатъчно желание.
Тъжно е... още повече, когато говорим за една толкова голяма дистанция - дистанция във времето, дистанция в нейното пространствено измерение. И въпреки че тази дистанция толкова силно лекува понякога мислите, които искам, но не забравям, не се страхувам да си спомня дори за миг всеки момент от миналото!
Не искам да си забранявам спомени и отминали възможности, може би , защото са част от моето израстване.

И днес, след толкова спомени, припомнени лица и малко тъга, сега се усмихвам, макар да ми се иска да заплача! Усмихвам се, защото понякога неправилните ибори водят до по-правилното изживяване на себе си, а в случая да пиша това, което пиша. И въпреки че реалното осъзнаване на идеала за онова, което по една или друга причина сме изгуби, е може би нереално носталгично, една истинска усмивка от настоящето може за пореден път да зашие компринените джобове...


На Jaymes De Mendonça Roriz

вторник, 30 март 2010 г.

За голите илюзии

Колко ли много саможертви струват правото да си заслужим трохи от щастие?!
Колко ли неизказани желания крием в опита да изградим компромиси в името на връзките си?!
Многобройни са делата, които очертават пътя на надеждите ни...
И понякога, макар и пречупени като клони след пролетна буря, разцъфваме, ала за кратко.
И понякога оголваме внезапно илюзиите на вярата си и сякаш обедняваме изведнъж.
Романтиката на първата любов далеко е изгубила спомена за толкова разочарования. Тъгата от последната обаче, препълва все повече скрина с горчиви спомени.
И някак всичко звучи толкова песимистично и така иронично деформира реалността. И все едно история за Калисто и Мелибея преживяваме нашите истории, но в далеч по-съвремен вариант. Уви, неизбежно е да живеем в заблудатата на облечени от успокояващи карамелени мисли мечти, за да дочакаме дъжда, отмиващ всичко. И макар и в слънце, вятърът винаги ще ни напомня за студа, който все някога ще дойде.
И може би, така е най-добре...
Остава само онази скрита и нежна, носталгична романтика, която няма как да не почувстваме след стих на Дебелянов.
Остава горчивият вкус на кафе сутринта, когато градът все още не се е потопил в смог от тихи, сиви въздишки.
Остава един покорен поглед в очакване да се случи нещо ново и все така непознато.

понеделник, 22 март 2010 г.

Принцеси

Един величествен силует на никога неспящ град... Една оживена улица, огласена от безброй гласове, езици, но споделила правото на една и съща съдба...
Преди година, провокирана от множеството клипчета с драматични монолози и диалози в YouTube се захванах с търсенето на един филм, който няма как да се забрави от хората, които болезнено вярват в нещастливия развой на една човешка история.
"Принцеси" е филм на Fernando León de Aranoa (Фернандо Леон де Араноа), с редица премии и награди, сред които три премии Гоя на Испанската академия за кино, който определено смути и възхити западноевропейското кино.
Това е историта на две отчаяни жени, на две проститутки с различен етнически произход, различни спомени, толкова много мисли и споделена настояща съдба. Candela Peña (Caye, Кайе), Micaela Nevárez (Zulema, Сулема), двата основни персонажа в "Принцеси" повече от успешно пресъздават образите не само на две жени, принудени от стечение на съдбата да изкарват прехрана на улицата, но и да разкрият хората, зад тези образи.
И с идеята да не попаднат пред погледа на изпълнени с предрасъдъци хора, Араноа успешно се справя със задачата да направи един повече от забележителен филм.
Самота и носталгия...по нещо, което дори не си имал, а може би искаш да имаш. Слабости и потребности, които изпълват с емоции всяко човешко съществуване. Заключени във времето, в което жиеем, и все пак толкова нещастни, и все пак усмихващи се...

Провокирана от редица сцени, се замислих за поредица от неща, чието звучене във филма, го прави толкова необикновен.
"Съществуваме, защото някой мисли за нас, а не обратното!"- така философско и така логично. Дали тогава не мислим достатъчно за нещата, които искаме да бъдем или да имаме?! Или просто някой все още не мисли достатъчно за нас самите?!?
Защо носталгията, в своята чиста емоционална природа е толкова голяма, че прекрачва прага на преживяното и ни превзема дори, когато не може да имаме мечтаейки... Живеем от изборите, които безусловно трябва да правим всеки момент и които знаем, че може би не са правилни. Но все пак продължаваме. Крием безброй тайни, които разчупват баланса на мислите и все пак продължаваме да мълчиме. И от време на време просто се усмихваме... просто така, чисто, непренудено, искрено!



четвъртък, 18 март 2010 г.

Всяко чудо за три дни...

Толкова много неща си казваме и все пак толкова остават покрити в мълчалива мъгла. Дали защото не искаме да се променяме или просто, защото обмислено търсим нещо, което и самите ние не обясняваме...
Защо наивността ни прави толкова уязвими пред капаните на чувствата?! И защо всяка положивелно приета несегурност почти винаги носи след себе си тежкото бреме на разкаянието?!
Една от безброй главоблъсканици...
"Чудесата", ако може така да дефинираме всички щастливи моменти, са така непостоянна категория... Дали защото сами усложняваме емоциите си с мисли за падение или просто защото географията на разума е изпълнена с толкова депресии, не знам.
Упорито вярвам в науката! И като такава ми е трудно да разбера генезиса на чувствата и психологията на човека. И всеки път, когато причинно-следствените връзки ми доказват, че съм намерила нещата, които обосновават доброто ми настроение и спокойствието, като по ирония на действителността, винаги се разочаровам... Или може би, това е чист ментален мазохизъм, който природата на разума ми следва безусловно!
Нещата се случват и преживяват с времето, като самото време. И в търсене да изградим и изживеем своя жизнен баланс, ние продължаваме да правим основното си задължение - да живеем!
Всяко чудо с времето си, всяка тъга с моментите си.... И това е в смисъла на правилата, за да живеем. И това е балансът. Един толкова труден за мислите баланс, че колкото и да обмисляме действителността, той е част от баланса на пространство-времето. Една почи толкова сигурна, колкото несигурна константа...

понеделник, 15 март 2010 г.

Размисли (2)...

Какво са страховете ни освен признаци, с които да определяме и опознаваме нас самите...
И ако според някои трактовки, страховете ни са просто форми на съмнения, то какво по-хубаво от това да продължаваме да се съмнваме! Защото съмнението като висша форма от еволюцита на разума, или поне така казваше учителят ми по философия, четейки Фройд, то това не би могло толкова да ни вреди, колкото да ни извисява.
Обичам съмненията, но как мраз страховете си... Често се чудя как бих могла да изпитвам така диаметрални усещания към така обвързани чувства?!
Дали просто ми харесва да се унасям в безпочвени илюзии за страхове, които дори реално не съществуват или просто бягам чрез тях от нечия реалност, моята реалност?!
И все пак продължавам да се съмнявам за тази така интересна връзка страх-съмнение. Страхът, като чисто инстинктивна реакция на организма, ме впечатлява като процес, може би, от гледна точка на несподелен опит, от неслучили се ситуации... Разбираме ли страховете си с фантазии или илюзии?! А какво ли по-лично от човешките илюзии...
А може би страхът е вид фантазия, в която психолозите виждат ситуация, различна от действителната, но толкова "реално" украсена от разума, че стимулира ли стумулира адреналин и кортизол, "които буквално ни побъркват".
Нормално! Всичко е все по-нормално и всеки път по-сложно!
Страхувам се... И ти се страхуваш! Разбира се, далеко съм от истината на твоите и моите страхове и това ме терзае всеки ден повече....
Ненавиждам страховете си, защото ме подлудяват!Но някак си се чувствам по-истинска! Главата ми нищи все по-подробни детайлите на идеите, фантазиите, реалността ми...
Съмнявам се... мисля ли, обърквам ли ли се или просто тайно желая, страхувайки се?!



петък, 19 февруари 2010 г.

И все пак ще се върти!

И когато в поредната съботна утрин през последните няколко месеца слънцето едвам влизаше с някой лъч в стаята, или поне се опитваше да го прави, ставаше все по-мрачно....
Бях свободна! Бях жива! Имах всичко и същевременно толкова недостатъчно!
Но кой го интересува....
И колкото и да се променяше светът около мене, сънищата си оставаха същите. Все така подтискащи, мрачни, сиви... каквито бяха и мислите ми напоследък.
Не обичам! Не чувствам страст! Не копнея!
И все пак ми е тъжно!
Защо?!? - Защото с всеки ден тук губя части от себе си! И все повече онтологичната ми същност ентропира, за да освободи онази простичка енергия, която очевидно ме прави тази, която ме виждате!
Животът безспорно дава смисъла на децата си. Или може би ние не разбираме какво е той зад фантастичните приказки. Но знам, че все още в моята стая животът е тъмен.
Понякога забравям, опиянена от чужди тревоги... Понякога просто пея! И като че ли за миг светът се обагря в пурпурно-червено и жълто. Сега обаче, отново е тъмно....

Може би нося меланхолична душа... Не знам!
Може би просто като всички изгубвам главата си в мисли за небитието... Възможно е!
Може би всяка еволюция предизвиква революция на състоянието ми!

Уви! Вървя по земята...Променям се или поне така ми се иска! И Тя се променя! И аз я променям! Но какво от това! Дори не оставям следа, която напомня за мене! И тя в ще продължи да се върти... Поне за сега!



петък, 22 януари 2010 г.

"Camarón"

Tова е биографичен и драматичен филм за живота на несъмнено най-истинския, най-очарователния и въздействащ фламенко-изпълнител на Испания - Хосе Монхе Крус (José Monge Cruz), познат под псевдонима Камарон де ла Исла или просто Камарон.
Филмът, чийто режисьор е Хайме Чавари, разказва животът от ранна детска възраст до дни преди настъпващата смърт на Хосе Монхе, негото музикално и емоционално израстване и чисто човешки взаимоотношения.
Филмът не е просто биографията на една легенда, а емоционален допир с фламенко културата, зародила се именно в Андалусия.
Чавари пресъздава изключително достоверно работата на Камарон с фламенко-идолите Пако де Лусия и Томатито.
След многобройните пътувания и мигове на щастие, започва истинската драма във филма, а имено диагностицирането на заболяването, довело до тъжния край на този посланик на фламенкото в света. Чавари отделя внимание и на най-малките детайли, с което безсъмнено въздейства все по-емоционално на зрителите си.
Филмът завършва със завръщането от САЩ в Бадахос на Камарон, съпругата му - Ла чиспа (La chispa -"искра") и най-верният му приятел - Лукитас (Luquitas) , чиито сълзите в края на филма показват завършека на една епоха и загубата, която ще преживее испанската музика.




Горещо препоръчва филма на истинските ценители на киното...на тези, които живеят с мечти за нещо така далечно, за онези, които могат да почувстват стойността на фламенкото...
"Flamenco es flamenco. Siempre es una pena.... y aunque sea amor, el amor es una pena también.." (José Monge, Camarón)


вторник, 5 януари 2010 г.

"Dios mío, si yo tuviera un trozo de vida..."

Едно не толкова старо последно писмо на вечния Габриел Гарсия Маркес

* с превод


"Si por un instante Dios se olvidara de que soy una marioneta de trapo y me regalara un trozo de vida, posiblemente no diría todo lo que pienso, pero en definitiva pensaría todo lo que digo.

Daría valor a las cosas, no por lo que valen, sino por lo que significan.

Dormiría poco, soñaría más, entiendo que por cada minuto que cerramos los ojos, perdemos sesenta segundos de luz. Andaría cuando los demás se detienen, despertaría cuando los demás duermen. Escucharía cuando los demás hablan y cómo disfrutaría de un buen helado de chocolate!

Si Dios me obsequiara un trozo de vida, vestiría sencillo, me tiraría de bruces al sol, dejando descubierto, no solamente mi cuerpo, sino mi alma.

Dios mío si yo tuviera un corazón, escribiría mi odio sobre el hielo, y esperaría a que saliera el sol. Pintaría con un sueño de Van Gogh sobre las estrellas un poema de Benedetti, y una canción de Serrat sería la serenata que le ofrecería a la luna. Regaría con mis lágrimas las rosas, para sentir el dolor de sus espinas, y el encarnado beso de sus pétalos...

Dios mío, si yo tuviera un trozo de vida... No dejaría pasar un sólo día sin decirle a la gente que quiero, que la quiero. Convencería a cada mujer u hombre que son mis favoritos y viviría enamorado del amor.

A los hombres les probaría cuán equivocados están al pensar que dejan de enamorarse cuando envejecen, sin saber que envejecen cuando dejan de enamorarse! A un niño le daría alas, pero le dejaría que él solo aprendiese a volar. A los viejos les enseñaría que la muerte no llega con la vejez, sino con el olvido. Tantas cosas he aprendido de ustedes, los hombres... He aprendido que todo el mundo quiere vivir en la cima de la montaña, sin saber que la verdadera felicidad está en la forma de subir la escarpada. He aprendido que cuando un recién nacido aprieta con su pequeño puño, por primera vez, el dedo de su padre, lo tiene atrapado por siempre.

He aprendido que un hombre sólo tiene derecho a mirar a otro hacia abajo, cuando ha de ayudarle a levantarse. Son tantas cosas las que he podido aprender de ustedes, pero realmente de mucho no habrán de servir, porque cuando me guarden dentro de esa maleta, infelizmente me estaré muriendo.

Siempre di lo que sientes y haz lo que piensas. Si supiera que hoy fuera la última vez que te voy a ver dormir, te abrazaría fuertemente y rezaría al Señor para poder ser el guardián de tu alma. Si supiera que esta fuera la última vez que te vea salir por la puerta, te daría un abrazo, un0 beso y te llamaría de nuevo para darte más. Si supiera que esta fuera la última vez que voy a oír tu voz, grabaría cada una de tus palabras para poder oírlas una y otra vez indefinidamente. Si supiera que estos son los últimos minutos que te veo diría "te quiero" y no asumiría, tontamente, que ya lo sabes.

Siempre hay un mañana y la vida nos da otra oportunidad para hacer las cosas bien, pero por si me equivoco y hoy es todo lo que nos queda, me gustaría decirte cuanto te quiero, que nunca te olvidaré.

El mañana no le está asegurado a nadie, joven o viejo. Hoy puede ser la última vez que veas a los que amas. Por eso no esperes más, hazlo hoy, ya que si el mañana nunca llega, seguramente lamentarás el día que no tomaste tiempo para una sonrisa, un abrazo, un beso y que estuviste muy ocupado para concederles un último deseo. Mantén a los que amas cerca de ti, diles al oído lo mucho que los necesitas, quiérelos y trátalos bien, toma tiempo para decirles "lo siento", "perdóname", "por favor", "gracias" y todas las palabras de amor que conoces.

Nadie te recordará por tus pensamientos secretos. Pide al Señor la fuerza y sabiduría para expresarlos. Demuestra a tus amigos cuanto te importan."

***

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...

Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш. Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш.

Покажи на приятелите си какво означават за теб.

***

Габриел Хосе де ла Конкордиа Гарсия Маркес (Gabriel José de la Concordia García Márquez) - колумбийски писател, журналист и общественик, нобелист, роден на 6 март 1927 в Аракатака, Колумбия. Известен на българския читател с произведения като "Сто години самота", "Любов по време на холера", „Хроника на една предизвестена смърт“, "За любовта и други демони"...

Вечните му съждеия за любовта, тъгата, самотата и живота като цяло са обиколили и ще продължат да обикалят целия свят.