Един величествен силует на никога неспящ град... Една оживена улица, огласена от безброй гласове, езици, но споделила правото на една и съща съдба...
Преди година, провокирана от множеството клипчета с драматични монолози и диалози в YouTube се захванах с търсенето на един филм, който няма как да се забрави от хората, които болезнено вярват в нещастливия развой на една човешка история.
"Принцеси" е филм на Fernando León de Aranoa (Фернандо Леон де Араноа), с редица премии и награди, сред които три премии Гоя на Испанската академия за кино, който определено смути и възхити западноевропейското кино.
Това е историта на две отчаяни жени, на две проститутки с различен етнически произход, различни спомени, толкова много мисли и споделена настояща съдба. Candela Peña (Caye, Кайе), Micaela Nevárez (Zulema, Сулема), двата основни персонажа в "Принцеси" повече от успешно пресъздават образите не само на две жени, принудени от стечение на съдбата да изкарват прехрана на улицата, но и да разкрият хората, зад тези образи.
И с идеята да не попаднат пред погледа на изпълнени с предрасъдъци хора, Араноа успешно се справя със задачата да направи един повече от забележителен филм.
Самота и носталгия...по нещо, което дори не си имал, а може би искаш да имаш. Слабости и потребности, които изпълват с емоции всяко човешко съществуване. Заключени във времето, в което жиеем, и все пак толкова нещастни, и все пак усмихващи се...
Провокирана от редица сцени, се замислих за поредица от неща, чието звучене във филма, го прави толкова необикновен.
"Съществуваме, защото някой мисли за нас, а не обратното!"- така философско и така логично. Дали тогава не мислим достатъчно за нещата, които искаме да бъдем или да имаме?! Или просто някой все още не мисли достатъчно за нас самите?!?
Защо носталгията, в своята чиста емоционална природа е толкова голяма, че прекрачва прага на преживяното и ни превзема дори, когато не може да имаме мечтаейки... Живеем от изборите, които безусловно трябва да правим всеки момент и които знаем, че може би не са правилни. Но все пак продължаваме. Крием безброй тайни, които разчупват баланса на мислите и все пак продължаваме да мълчиме. И от време на време просто се усмихваме... просто така, чисто, непренудено, искрено!
Преди година, провокирана от множеството клипчета с драматични монолози и диалози в YouTube се захванах с търсенето на един филм, който няма как да се забрави от хората, които болезнено вярват в нещастливия развой на една човешка история.
"Принцеси" е филм на Fernando León de Aranoa (Фернандо Леон де Араноа), с редица премии и награди, сред които три премии Гоя на Испанската академия за кино, който определено смути и възхити западноевропейското кино.
Това е историта на две отчаяни жени, на две проститутки с различен етнически произход, различни спомени, толкова много мисли и споделена настояща съдба. Candela Peña (Caye, Кайе), Micaela Nevárez (Zulema, Сулема), двата основни персонажа в "Принцеси" повече от успешно пресъздават образите не само на две жени, принудени от стечение на съдбата да изкарват прехрана на улицата, но и да разкрият хората, зад тези образи.
И с идеята да не попаднат пред погледа на изпълнени с предрасъдъци хора, Араноа успешно се справя със задачата да направи един повече от забележителен филм.
Самота и носталгия...по нещо, което дори не си имал, а може би искаш да имаш. Слабости и потребности, които изпълват с емоции всяко човешко съществуване. Заключени във времето, в което жиеем, и все пак толкова нещастни, и все пак усмихващи се...
Провокирана от редица сцени, се замислих за поредица от неща, чието звучене във филма, го прави толкова необикновен.
"Съществуваме, защото някой мисли за нас, а не обратното!"- така философско и така логично. Дали тогава не мислим достатъчно за нещата, които искаме да бъдем или да имаме?! Или просто някой все още не мисли достатъчно за нас самите?!?
Защо носталгията, в своята чиста емоционална природа е толкова голяма, че прекрачва прага на преживяното и ни превзема дори, когато не може да имаме мечтаейки... Живеем от изборите, които безусловно трябва да правим всеки момент и които знаем, че може би не са правилни. Но все пак продължаваме. Крием безброй тайни, които разчупват баланса на мислите и все пак продължаваме да мълчиме. И от време на време просто се усмихваме... просто така, чисто, непренудено, искрено!
Няма коментари:
Публикуване на коментар