Толкова много неща си казваме и все пак толкова остават покрити в мълчалива мъгла. Дали защото не искаме да се променяме или просто, защото обмислено търсим нещо, което и самите ние не обясняваме...
Защо наивността ни прави толкова уязвими пред капаните на чувствата?! И защо всяка положивелно приета несегурност почти винаги носи след себе си тежкото бреме на разкаянието?!
Една от безброй главоблъсканици...
"Чудесата", ако може така да дефинираме всички щастливи моменти, са така непостоянна категория... Дали защото сами усложняваме емоциите си с мисли за падение или просто защото географията на разума е изпълнена с толкова депресии, не знам.
Упорито вярвам в науката! И като такава ми е трудно да разбера генезиса на чувствата и психологията на човека. И всеки път, когато причинно-следствените връзки ми доказват, че съм намерила нещата, които обосновават доброто ми настроение и спокойствието, като по ирония на действителността, винаги се разочаровам... Или може би, това е чист ментален мазохизъм, който природата на разума ми следва безусловно!
Нещата се случват и преживяват с времето, като самото време. И в търсене да изградим и изживеем своя жизнен баланс, ние продължаваме да правим основното си задължение - да живеем!
Всяко чудо с времето си, всяка тъга с моментите си.... И това е в смисъла на правилата, за да живеем. И това е балансът. Един толкова труден за мислите баланс, че колкото и да обмисляме действителността, той е част от баланса на пространство-времето. Една почи толкова сигурна, колкото несигурна константа...
Защо наивността ни прави толкова уязвими пред капаните на чувствата?! И защо всяка положивелно приета несегурност почти винаги носи след себе си тежкото бреме на разкаянието?!
Една от безброй главоблъсканици...
"Чудесата", ако може така да дефинираме всички щастливи моменти, са така непостоянна категория... Дали защото сами усложняваме емоциите си с мисли за падение или просто защото географията на разума е изпълнена с толкова депресии, не знам.
Упорито вярвам в науката! И като такава ми е трудно да разбера генезиса на чувствата и психологията на човека. И всеки път, когато причинно-следствените връзки ми доказват, че съм намерила нещата, които обосновават доброто ми настроение и спокойствието, като по ирония на действителността, винаги се разочаровам... Или може би, това е чист ментален мазохизъм, който природата на разума ми следва безусловно!
Нещата се случват и преживяват с времето, като самото време. И в търсене да изградим и изживеем своя жизнен баланс, ние продължаваме да правим основното си задължение - да живеем!
Всяко чудо с времето си, всяка тъга с моментите си.... И това е в смисъла на правилата, за да живеем. И това е балансът. Един толкова труден за мислите баланс, че колкото и да обмисляме действителността, той е част от баланса на пространство-времето. Една почи толкова сигурна, колкото несигурна константа...
Няма коментари:
Публикуване на коментар