Един трън сякаш убоде цялото ми същество!
От години не бях мислила за нещата, които можех да бъда и да имам в момента, ако бях заминала с него... да живея живота, който винаги съм искала, където винаги съм мечтала.
Умислена от часове, усетих онази носталгия от нещата, които никога не си имал или не можеш да върнеш.
Моментите идват и си отиват. Само дето ние не знаем кога и как да вземем истинските решения. Тези решения, които един ден няма да ни карат да се замисляме в мигове като този, в който се намирам аз.
"Gil Nunes says: no puedes pensar tanto en el pasado",("не мога да мисля толкова за миналото"), каза един мой приятел в отговор на всичките ми размисли. Дали бягството от размисли по отминалите момента би навредило толкова много на тези, на които им предстои да преминат, или просто се страхуваме да не разшием онези стари кръпки, които сме направили с времето, за да крием тръните в копринени джобове?!?
Когато преди почти пет календарни години бях готова да рискувам живота си тук, образованието си, близките си и редица по-маловажни неща, за да замина за страната на мечтите си при човека, в когото бях влюбена безумно, и на вид нащата изглеждат така прости, погледнати днес ми изглеждат толкова сложни... Не искам да забравям, но не искам и да съжалявам... Да съжалявам за неща, които реално се отричат в главата ми сега и за които отново бих рискувала, може би не със същата страст и емоционалност, но с достатъчно желание.
Тъжно е... още повече, когато говорим за една толкова голяма дистанция - дистанция във времето, дистанция в нейното пространствено измерение. И въпреки че тази дистанция толкова силно лекува понякога мислите, които искам, но не забравям, не се страхувам да си спомня дори за миг всеки момент от миналото!
Не искам да си забранявам спомени и отминали възможности, може би , защото са част от моето израстване.
И днес, след толкова спомени, припомнени лица и малко тъга, сега се усмихвам, макар да ми се иска да заплача! Усмихвам се, защото понякога неправилните ибори водят до по-правилното изживяване на себе си, а в случая да пиша това, което пиша. И въпреки че реалното осъзнаване на идеала за онова, което по една или друга причина сме изгуби, е може би нереално носталгично, една истинска усмивка от настоящето може за пореден път да зашие компринените джобове...
На Jaymes De Mendonça Roriz
От години не бях мислила за нещата, които можех да бъда и да имам в момента, ако бях заминала с него... да живея живота, който винаги съм искала, където винаги съм мечтала.
Умислена от часове, усетих онази носталгия от нещата, които никога не си имал или не можеш да върнеш.
Моментите идват и си отиват. Само дето ние не знаем кога и как да вземем истинските решения. Тези решения, които един ден няма да ни карат да се замисляме в мигове като този, в който се намирам аз.
"Gil Nunes says: no puedes pensar tanto en el pasado",("не мога да мисля толкова за миналото"), каза един мой приятел в отговор на всичките ми размисли. Дали бягството от размисли по отминалите момента би навредило толкова много на тези, на които им предстои да преминат, или просто се страхуваме да не разшием онези стари кръпки, които сме направили с времето, за да крием тръните в копринени джобове?!?
Когато преди почти пет календарни години бях готова да рискувам живота си тук, образованието си, близките си и редица по-маловажни неща, за да замина за страната на мечтите си при човека, в когото бях влюбена безумно, и на вид нащата изглеждат така прости, погледнати днес ми изглеждат толкова сложни... Не искам да забравям, но не искам и да съжалявам... Да съжалявам за неща, които реално се отричат в главата ми сега и за които отново бих рискувала, може би не със същата страст и емоционалност, но с достатъчно желание.
Тъжно е... още повече, когато говорим за една толкова голяма дистанция - дистанция във времето, дистанция в нейното пространствено измерение. И въпреки че тази дистанция толкова силно лекува понякога мислите, които искам, но не забравям, не се страхувам да си спомня дори за миг всеки момент от миналото!
Не искам да си забранявам спомени и отминали възможности, може би , защото са част от моето израстване.
И днес, след толкова спомени, припомнени лица и малко тъга, сега се усмихвам, макар да ми се иска да заплача! Усмихвам се, защото понякога неправилните ибори водят до по-правилното изживяване на себе си, а в случая да пиша това, което пиша. И въпреки че реалното осъзнаване на идеала за онова, което по една или друга причина сме изгуби, е може би нереално носталгично, една истинска усмивка от настоящето може за пореден път да зашие компринените джобове...
На Jaymes De Mendonça Roriz
Няма коментари:
Публикуване на коментар