Понякога малките чудеса маркират дългия път, който душите извървяват в очистване на толкова много грехове, ако самият Живот по своята същност не е също греховен!
Понякога вярвам в себе си и по-малко в Съдбата, която Някой е избирал за мене!
Понякога вярвам повече в хората и по-малко в себе си, Жената, която "siempre pierde el rumbo" (винаги изгубва пътя)!
Не знам дали понякога не вярвам повече в самотата от колкото в любовта, защото сълзите на самотника са по-истински от тези на плачещ влюбен!
Разбира се съмненията в какво да вярваме, по колко и как са възможно нак-истинската причина да пиша, да плача, да се смея и да продължа да надигам глава след всяко падане.
Дали е по-скоро практично да вярваме в живота – такъв, какъвто ни се случва или по-скоро прагматично да продължаваме да го живее, какъвто би се случил, по Негово желание... Знам ли аз – една грешна романтична реалистка на своето време, живееща повече с чуждите болки!
Животът е прекалено кратък, за да спираме и да поемаме многократно въздух и умислени да спомняме изживяното до днес. А може би е все пак необходимо да спрем за миг и да вдишаме толкова дълбоко, че изпълните дробове да ни подсетят, че все пак Живеем! Живеем днес, независимо от миналото, независимо колко кратко може да бъде бъдещето!
И колко много не обичаме да падаме... Когато спънати в препядствията на чуждите грешки, може би неколкократно причинени и от нас самите, разбираме вкуса на болката. Онази физическа болка на дете, паднало в пясъка, до тази дълбока болка от загубата на човек, когото да обичаме. И когато все пак някой попие сълзите ни в дъждовната нощ, в пътуващ влак, в прегръдка, ухаеща на не толкова ухаеща роза, подарена в малко кафене на забравена улица, се сещаме, че Трябва да вдигнем глава и заради други!
Понякога потъвам в опиум от музика, която събужда очите ми и те не заспиват, търсещи скрити силуети в тъмното!
Понякога като един Валери Петров вярвам в необходимата раздяла по пътя на разумната любов!
Понякога може би искам да заровя ходилата си в пясъка и смирено да чакам морето, на което да разкажа живота си! Краткият все още мой малък живот!
Поемах различни посоки, безкрайно дълги пътища... Тръгвах ту към себе си, тук към него и пак се завръщах. Дали защото все още търся посоката на моето щастие или просто , защото ще чакам топлия зимен фьон да развее косите ми, да очисти ума и душата ми. Тук!
Няма коментари:
Публикуване на коментар