Какво са страховете ни освен признаци, с които да определяме и опознаваме нас самите...
И ако според някои трактовки, страховете ни са просто форми на съмнения, то какво по-хубаво от това да продължаваме да се съмнваме! Защото съмнението като висша форма от еволюцита на разума, или поне така казваше учителят ми по философия, четейки Фройд, то това не би могло толкова да ни вреди, колкото да ни извисява.
И ако според някои трактовки, страховете ни са просто форми на съмнения, то какво по-хубаво от това да продължаваме да се съмнваме! Защото съмнението като висша форма от еволюцита на разума, или поне така казваше учителят ми по философия, четейки Фройд, то това не би могло толкова да ни вреди, колкото да ни извисява.
Обичам съмненията, но как мраз страховете си... Често се чудя как бих могла да изпитвам така диаметрални усещания към така обвързани чувства?!
Дали просто ми харесва да се унасям в безпочвени илюзии за страхове, които дори реално не съществуват или просто бягам чрез тях от нечия реалност, моята реалност?!
И все пак продължавам да се съмнявам за тази така интересна връзка страх-съмнение. Страхът, като чисто инстинктивна реакция на организма, ме впечатлява като процес, може би, от гледна точка на несподелен опит, от неслучили се ситуации... Разбираме ли страховете си с фантазии или илюзии?! А какво ли по-лично от човешките илюзии...
А може би страхът е вид фантазия, в която психолозите виждат ситуация, различна от действителната, но толкова "реално" украсена от разума, че стимулира ли стумулира адреналин и кортизол, "които буквално ни побъркват".
Нормално! Всичко е все по-нормално и всеки път по-сложно!
Страхувам се... И ти се страхуваш! Разбира се, далеко съм от истината на твоите и моите страхове и това ме терзае всеки ден повече....
Ненавиждам страховете си, защото ме подлудяват!Но някак си се чувствам по-истинска! Главата ми нищи все по-подробни детайлите на идеите, фантазиите, реалността ми...
Съмнявам се... мисля ли, обърквам ли ли се или просто тайно желая, страхувайки се?!
Дали просто ми харесва да се унасям в безпочвени илюзии за страхове, които дори реално не съществуват или просто бягам чрез тях от нечия реалност, моята реалност?!
И все пак продължавам да се съмнявам за тази така интересна връзка страх-съмнение. Страхът, като чисто инстинктивна реакция на организма, ме впечатлява като процес, може би, от гледна точка на несподелен опит, от неслучили се ситуации... Разбираме ли страховете си с фантазии или илюзии?! А какво ли по-лично от човешките илюзии...
А може би страхът е вид фантазия, в която психолозите виждат ситуация, различна от действителната, но толкова "реално" украсена от разума, че стимулира ли стумулира адреналин и кортизол, "които буквално ни побъркват".
Нормално! Всичко е все по-нормално и всеки път по-сложно!
Страхувам се... И ти се страхуваш! Разбира се, далеко съм от истината на твоите и моите страхове и това ме терзае всеки ден повече....
Ненавиждам страховете си, защото ме подлудяват!Но някак си се чувствам по-истинска! Главата ми нищи все по-подробни детайлите на идеите, фантазиите, реалността ми...
Съмнявам се... мисля ли, обърквам ли ли се или просто тайно желая, страхувайки се?!
Няма коментари:
Публикуване на коментар