понеделник, 29 декември 2008 г.

Моята 2008!

Прозорците на стаята почти се осветяваха от може би последното декемврийско слънце. Сините пердета създаваха илюзията, че небето е толкова синьо, че ще те погълне....А аз стоях и мислих за всички отминали моменти на отиващата си година. И почти всеки декември е така! Дали защото ми е мъчно за събития или защото очаквам с нетърпение тези, може би по-вълнуващи, които ще бъдат през следващите дни...Не знам! Преливат се моменти на щастие, удовлетворение, израстване, ярост, тъга и мъничко самота...

И все пак Времето е това, което не виждаме, а само усещаме. Далеко съм от мислите, че мога да върна или да видя в бъдеще онези моменти, които са ме карали да се чувствам Човек!

Мъчно е, когато начертаеш чертата на равносметката, пресявайки всичко най-важно и смислено за мозъка и сърцето, и като дълга алгебрична задача да пресметнеш! Уви, винаги съм била добра по математика, но не съм убедена, че разликата от негатичното и положителното ще бъде такава, че да кажа – Да, това бе една „добра”година!

Отнасят ме мислите за новите приятели, които открих в лицата на толкова хора, и за тези, чиито постъпки ме отвратиха. Виждам в мисли всички онези места, които почувствах, обикаляйки страната и извън нея! И като че ли всичко лошо избледнява, когато спомня, че именно тази година сбъднах най-истинското желалние в себе си – да се докосна до онази част от света, която изпълваше мислите и сетивата ми с такава светла радост, че чак болеше.

И така.! Каква е равносметката:


Януари: Работа, учене, подготовка за сесия!


Февруари: Сесия, сесия, сесия... Доволно! Успешно взети изпити, щастливи моменти!


Март: Както всяка година в очакване на пролетното слънце! Уви! Еуфориата около мартениците скри намръщеното време! Нови познанства, нови приятели...Наистина щастлива!



Април: В интерес на истината нямам много спомени през този месец... Странно... Но имайки впредвид ежедневието си, може би е преминал в малко работа, малко учене и подготовка за Международната Географска конференция, провеждана всяка година с университета. Едно пътуване до Рупите ме направи част от едно доста екстремно изживяване (увиснала на ж.п. моста над р. Струма).



Май: Е тук има доста за разказване! Нека започна със семейните поводи – те винаги те правят щастлив. Последвани от вътрешна практика из долината на р. Места и еднодневно пътуване до Гърция, това са моментите, които разшириха доста познанията и кръгозора ми. Смях, танци...



Отвратена останах единствено от новините около онзи тип жени, готови на „всичко”(в пълния смисъл на събирателното – всичко), та да заемат онова място в обществото, което в действителност не им се полага. Но...Такъв е Животът!


Юни: Разбира се през този месец – работата всякаш беше обхванала голяма част от свободното ми време. Лошо...или както ние му казваме с колегите – „Активен сезон”. Предстоящата сесия и мисълта за толкова тежки изпити допълнително вдига адреналина. „Черешката на тортата”, разбира се, бе дългомечтаната практика на Географите, състояща се в най-страхотната обиколка на България, или това, което сам никога няма да направиш!



Юли: Класации, класации, класации...Или тези, които ме познават, знаят за какво говоря!
Една драматична сесия, завършила с разправии с преподаватели, един невзет изпит и хиляди проблеми! И тук като „връх”на всичко отрицателно се случи онова, което по всякакъв начин запечата мислите към нещо приятно...

Поклон пред паметта на Доц. Д-р Христо Ганев – Първият преподавател, помогнал ми да открия такива необозрими изследователски хоризонти. Едва ли бих се възхищавала на някого така, както на няго... Просто е странно, когато близък или не толкова близък човек си отиде изведнъж. Забива се в гърлото онази тежка буца и мислиш...за смърта, за живота, за това, което е можело да бъде...Уви! То няма да се върне, остават само болните сили да дерзаем!


Август: Доста спокоен...Няма да отрека, че голяма част от него прекарах в почивка и малко мързел...


Септеври: Не знам защо това е любимият ми месец?! Може би защото тогава съм се родила преди цели 22 години, а може би заради нещо друго...Ще го измисля!
Ех, работа ли работа! Доста тежко се работи с хора, които мислят, че нещата винаги се правят от един, когото наричат „будала”. Е, за щастие и това отмина, но не за дълго!

Успешно минах поправителни и повишителни изпити! Така или иначе резултатът беше ясен още от начало!

Получих страхотен подарък - билет за концерта на Джипси Кингс! Как да не бъде щастлив тогава човек?!


Октомври: Спрях да се вълнувам от понятието : „Първи учебен ден”! Или поне за повечето студенти е така... Времето беше спокойно, птичките все още пееха. Нанесох се в новото си жилище и бях щастлива! Една такава промяна действа особено освежаващо на фона на работните неразбирателства. Срещите и телефонните ми обаждания с г-н Ректора на СУ така зачестиха, че дори скоро мислих да го поканя на кафе!

Отчаях се от хората, потопени в толкова много злоба. Отдръпнах се от такива, които винаги съм мисла, че са истински...Или както казва мой познат „Животът е болка и страдание!”, въпреки че не съм в състояние да застана твърдо зад такава хипотеза, просто знам, че има такива моменти, в които черногледството обръща и най-светлите ти представи за случващото се!


Благодаря се само, че успях да видя на живо, да чуя гласа на една от жените, на които се възхищавам - Естрея Моренте. Концертът и бе толкова вдъхновяваш, че за два часа бе изпъдил всякаква тъга!



Ноември: И ето го моментът! Онзи момент, който чакаше духа ми като че ли от столетия (ако приемем тезата за вечното прераждане). Едно пътуване, което ме доближи до онези копнежи, които ден и нощ изпълваха мислите и надеждите ми...И в един миг, като че ли с внезапна решителност, оставила всичко лошо зад себе си - просто го правиш! Събираш багажа и устремен към познание и красиви моменти се сливаш с онова чувство, наречено щастие!

И там, на юг от Пиринеите, до брега на Средиземно море, в самата столица на Каталуня търсиш мечата, която до скоро си мислил, че няма да докоснеш...




Пътуването до Браселона беше сред най-вълнувашите преживявания до момента за мене...Придружена от двама другари и една по-малко другарка, се пренесохме в страна, където дори за пет дни се сляхме с каталунския език и култура, вкусихме испанска Paella, отпихме по глътка студена Sangria, почувствахме се наполовина испанци...

Но вярвам, че няма да е и последното!


Декември: Този месец като че ли винаги носи духа на Добтото! Вълненията по предстоящите празници бяха почернени от тъжните събития, случили се в района на Студенстки град, София. Смърта на едно момче беше шамар в лицето на много студенти, осъзнавайки истинския смисъл на пребиваването си тук!

Драмата, разбира се, се подсили от последвалите събития. И така, почти всяко навечерие преди Коледа, всяка година носи толкова много болка. Болка, от нас за нас! И въпреки че малцина спомнят трагичните инциденти предшествали предходните Коледи, то мене ме натъжават изключително!

Убедих се, че има хора, които винаги ще „удрят”по онези, които им помагат. Чудя се как неблагодарноста и лицемерието са се вкоренили дотолкова в много мои познати (които може би наричам приятели), че примесени с голяма доза самолюбие и горделивост, ги превръща почти в невидими същества за мен самата! Жалко е, когато вярваш в доверието и как само един жест е достатъчен, за да разбие граденото през цели 4 години....

Тежка е равносметката! Много са неправдите! Но те са по-леки за приемане, може би защото не са рядко явление по Света. Малко обаче останаха истинските хора - тези, с кото да споделиш своя свят! И когато сега си спомням какво казваха родителите ми, че няма по-истински приятели от тях самите, равносметката е ясна!

Но усмихвайки се, премятайки косите назад, в спомена за всички онези красиви и вълнуващи моменти, си казах – Да, това бе една добра година! Но нека идната бъде още по-добра!


Благодаря Ти Господи, че ме Има!


Щастлива 2009!

неделя, 28 декември 2008 г.

Да се почувстваш Човек на Коледа!


Минават си дните от годината...Изнизват се онези моменти, над които трудим главите си в размисли и равносметки! И очакваме спокойствие...

Играем игри, преживяваме емоции, правим спомени и все нещо ни липсва! Липсва ми онзи момент, когато дори нерелигиозният се замисля за Спасението, раждането на Младенеца, или казано по-иначе - има дни в края на всяка година, когато можем да се почувстваме преродени и изпълнени с добро!

Обичам Коледа! Обичам я не защото улиците са претрупани в сняг, масите са изпълнени с вкусни ястия, а под елхата се редят подаръци...Обичам Коледа, защото тогава, като в равносметка на цялата година, знам, че идната мога да бъда по-добра, да загърбя лошите мисли и да дарявам обич на хората!

И цялият гений, и целият талант на Вселената не би могъл да замени идеята за Рождеството и вярата на хората да обичат, знаейки, че днес - спасени от изконното лошо - ще бъдат по-истински, по-живи, повече Човеци!


Весела Коледа и Успешна и Здрава Нова Година!

неделя, 9 ноември 2008 г.

До кога?!

Стотици жени се прибират днес в дома си в страх да прекарат поредната "спокойна" нощ до съпрузите им. Безброй остават не толкова физическите, а психологически белези, запачетани в мислите на нелекото работно ежедневие, запълнено от ужасявашияте удари на мъжкото самочувствие. Безброй са опитите да спасиш съществуването на едно цяло, родило се някога от чувства и симпатия, от безприкословно отдаване в името на любовта, увековечено единствено с думичката "Да!".
За съжаление днес мнозина забравяме или просто не искаме да мислим за онзи, който в името на "правилното" заспива с подпухнало лице и насълзени очи! И защо? - Защото в реда на нещата е да мислим, че нашата съдба е уникална и не бихме могли да бъдем част от една такава "участ"!
Проблемът с насилието върху жени, независимо от техния социален статус, семейно положение или възраст, остава несъмнено един от наболелите в обществото днес. И някак си остава трудно да се надживеят патриархалните схващания и взаимоотношения, които отричат правата на жената и я подлагат на сексуално, физическо и психическо насилие. Остава единствено страхът да потърсиш помощ!
И независимо от приетите нормативни документи, в т.ч. Закон за защита от домашното насилие, организации и движения, защитаващи правата на жената, всичко остава всякаш неизказано... Дали защото тази така съдистична форма на насилие и тормоз превърна жената в равнодушен мазохист? Дали защото правото да бъдеш чут е равно на невъзможността да останеш жив от нечия агресия?
През ноември 2004г бе оранизиран Свтовен марш на жените, пострадали от насилие в зоните на конфликт, окупация, войни и във всекидневния си живот, в който участваха жени от 163 страни. Проведоха се семинари и срещи, които имаха за цел една оптимистична промяна.
И на фона на световната инициатива за борба с насилието, в България нещата губят все повече контрол. Дали защото съдът прекратява делата от подадените жалби, или защото все повече мъже търсят доказване на "мъжество" под ударите и в сълзите на една жена, това остава неизяснено!
До кога?!





неделя, 2 ноември 2008 г.

"Важно е, че България ще живее!"


Всички навярно спомняме тъжната, но пълнеща с Родолюбие история на Българските Герои! Факт, за съжаление, остава забравената саможертва, която тези дни ме накара да изпитам едно така вдъхновяващо пътуване из малките възрожденски градчета, скрити между Стара планина и Средна гора.
Пътуването с колегите от специалност География (Г-4) и бъдещите "кметове" и "областни управители" припомни делото на онези светила в българската история, които днес сещаме единствено с усмивка и спомени, от изучаваното в училищните години. В може би модерния живот, който се опитваме да живеем днес, едва ли отдаваме вече такова внимание на събитията, от които гордо трябва да се наричаме Българи пред Света!


И въпреки мрачните лица на жителите на Панагюрище, празните улици на Карлово, шарените балони до паметника на Вазов в Сопот и джиповете по тротоарите на Клисура - вдъхновяващ остава онзи дух за непреклонение и свобода, които зареждат съзнанието с положителна енергия!


За миг като че ли изпитах вълненията на онези славни Българи, осъзнали смисъла на Свободата, дръзнали да отстоят силата на духа на цял един народ!
Прекланям се пред делата и личностите им!

Сред истинските българки като емблема остава името на Райна Княгиня, посветила живота си в една кауза, наречена Свобода!

О, знам, и в гроба - пак ще да живея,
ще млъкна, но в душата пак ще пея.
Живота любях, но не го окрадох:
Българийо, аз всичко тебе дадох:
душа, сърце, любов, зари небесни,
от теб приети - върнах ти ги в песни.


Малцина се досетиха за Боримечката, черешовото топче и кланетата в Клисура!

И когато затворим очи насред улиците на Копривщица си мислим колко сме щастливи, защото днес оглеждаме себе си в историята, чувстване настоящето в мечтите на Левски и с наведена глава слушаме "Да се завърнеш..." в родния дом на Д. Дебелянов!

събота, 25 октомври 2008 г.

За Неправдите с любов...

Винаги са ни учели, че с упоритост - всичко е възможно! Че между успеха и неуспеха седи единствено онзи момент, в който силата на волята, съчетана с инициативност и решителност, повеждат напред!
Последната седмица имах възможността да се убедя за поред път обаче, противно на всички филосовски закони, че неправдата и правдата са две толкова еквивалентни понятия и справедливостта като етична норма вече я има единствено по учебниците. И колкото и да вярваме в оптимистичния край на събитията, драмата като че ли навлиза все по-настоятелно в тях...
Страхувам се, че хората забравиха да бъдат "човеци". Плаши ме вече онази агресия, породена от еманацията на жаждата за власт! И когато в един миг започнеш да отсяваш ползите и вредите за самия себе си от цялата тази игра, разбираш, че дори и пасивен, винаги ще бъдеш ощетен! За това може би се боря! Боря се за една кауза, търсеща забравеното. И в развоя на събитията, толкова уморена очаквам надеждата!
Няма по-голяма сила от упоритото преследване на желанието да бъдеш Силен! Възниква обаче дилемата защо винаги е по-силна Силата на онези, търсещи Неистинските каузи?! Защо субективизмът в тълкуването на философските Добро и Лошо е вече толкова еднозначен, че въпреки това хората не оценяват случащото се?!
И все пак вярвам, че Победата е за онези, които не печелят гласност на каузите си, а за тези, които дават упорство , за да разберат, че нещата се променят, защото са опитали!
В сложната диаметрална ос на мисълта лежи и равновесието, което в смисъла на спокойствието дава блаженото усещане за Справедливост! Дори и победена, аз знам! Защото знанието за самата Несправедливост ме прави силна!
Редица хора губят моменти в надпревара! Аз губя тези моменти в упорство и жажда за усмивки!

Кой не е слушал за него...



Сред личностите на Геолого-географския факултет към СУ "Св. Климент Охридски" траен спомен винаги оставя проф. д-р Стефан Карастоянов.
Този "блестящ ум" на българската география за пореден път доказа на студентите си, че "титлата", която носи се записва с главно "П".
Специалист по регионална и политическа география, зам. председател на Българското геополитическо дружество и редица още заемани от него длъжности, професорът твори ли твори!
Черното му име едва ли потъмнява така светлата му и отворена същност. Разбирането, което проявява сред студентите си, го прави така "обичан". Всезнаен привърженик на "сините" и орловия му поглед не поставят под критика смелите му изказвания и позиции.
Разбира се, тези, които имат смелостта да изкажат бунтарско мнение, биват обявявани в комунисти, лишени от каквато и да е култура, още повече знание!
Жалко е да говорим за всички онези, изказали привързаността си към футболни отбори, различни от този на "Левски". Ала уви! Такава е съдбата на студента, дръзнал да бъде верен на идеите си пред "Идоли" на Географията като проф. Карастоянов.
Дори днес, след двучасовата лекция за Природоресурсния потенциал на Източна Европа и Азия, всички стояхме безмълвни. Чудя се дали защото просто повечето нямаше какво да кажат, или защото никой не схвана противоречивите идеи за същността на природните условия и ресурси. Всички обаче останахме единни в мението си за него. Той бе професорът с главно "П", чието име беше над всички и всичко, а ние продължавахме да бъдем неуките и заблудените в убежденията си!

Студентска му работа!


Чудесно е, когато виждаш усмихнати лица! Някак си те зарежда с особен тип енергия! Още повече, ако това е резултат от усиленатат ти работа.
Не така стои въпросът със студентските общежития, когато след неуморни нощи, прекаране пред компютъра, в усилия справедливо да дадеш на всеки студент заслуженото му (общежитие). И въпреки това винаги ще възцарява недоволството! Онова недоволство, породено от това, че "студентът винаги е прав".
За последните две годин се научих да вниквам внимателно в тази психика и да се опитам да изясня, че има неща, които дори ние - младите, не можем да променим. И въпреки че всяка една нормативна уредба или заповед търпи промени, то тя остава неизменена като идейно съдържание! Различни остават стъпки, по които тя се следва.
За какво мечтате всеки първокурсник, напуснал родния град (село), вдишал от посивелия въздух на Софйското поле? Някои мечтаят да станат велики учени (въпреки, че те са вече на изчезване), други купнеят да се отдадат на покварния живот, а трети просто не знаят за какво са тук!


Разбира се, в реда на нещата остава въпросът с няколкогодишното пребиваване и къде всеки студент ще полага "морно тяло". Мигом изниква така болезнената тема, наречена "Студентски общежития". "Еманацията" на студентското мислене е достигнала вече такива граници, че идеята за малка стаичка, в която просто да успееш да преживееш следващите няколко години, се превърна в долнопробен бизнес, в който нуждаещият винаги търпи щети от всякакъв порядък.

Ето така изглежда едно "средностатистическо" студентско общежитие

За съжаление в една така объркана университетска система, в която изпъква единствено името и добрите стари традиции, нещета стават все по-лоши. Съвестността остава неоценена, социалните възможности пренебрегнати... Оцеляват единствено т.н. връзкари, или тези, които с бърза мисъл и голям джоб успяват да изпреварят другите!
Двегодишният ми опит като че ли понякога се оказва ненужен, за да се справя с неправдата. Крепи ме единствено мисълта, че видях стотици усмихнати лица, на които подарих доверие и добро отношение! И това доверие прерастна в приятелства!

Да живее Алма Матер!

Прегръдка от Могер...



Едва ли някой някога е чувал за град, наречен Могер (Moguer)...
Разположен на левия бряг на Рио Тинто, като че ли с пръст би докоснал бреговете на залива Кадис (El Golfo de Cadiz) в югозападна Испания.
Независимо от броя на населението - около 17 хил. души, Могер се нарежда сред градовете, съхранили духа на Испания. Фламенкото живее с все по-голяма страст, а вярата на хората в Девата превръща този малък град в извор на милосърдие.


Съчетанието на античното с модерното е така преливащо, че напомнят романтичните поеми, писани по улиците на града.
Възникнал като римско селище, в чийто център се издигала величествена кула, прахта по тротоарите като че ли все още помни тъжния спомен от мюсюлманското нашествие...


"Te llevaré Moguer a todos los lugares y a todos los tiempos, serás por mí, pobre pueblo mío, a despecho de los logreros, inmortal" са думите, с които Хуан Рамон Хименес Монтесон (Juan Ramón Jiménez Mantecón) обезсмъртява родния край в поемите си... Красиво е!


Легендите, разказвани от всяко дете в Могер, добавят към романтиката на града мистериозен привкус. А вечният аромат на плодове с ритъмът на фламенко прегръщат сетивата.
И кой би отказал такава прегръдка в прохладните андалусийски нощи?!
Не бих могла да бъда аз...


Mi vida fue salto, revolución, naufragio permanentes: Moguer, Puerto de Santa María, Sevilla, Moguer, Francia, Madrid, Moguer, América. Y en América, Nueva York, Puerto Rico, Cuba, La Florida, Washington, La Argentina, Puerto Rico, Maryland, Puerto Rico.


Страст по испански...

Естрея Моренте (Estrella Morente) или просто жената, която не само пее и танцува фламенко, а съпреживява цялото усещане за Испания...


Една магия, която най-справедливо заслужава името си - а именно"звезда".


Едва ли скоро би могло да ми се случи нещо по-хубаво от това - да стана част от незабравимите и изпълнения. Обаятелното и излъчване, както и страстната музика и пригласящите я женски гласове, не само пленяват сетивата ти, а те отнасят без съмнение на юг от Пиринеите.
Няма да скрия, че очите ми се изпълниха със сълзи, когато я слушах. Чувствах се, като че ли съм далеко от нещата, които най-силно обичам и не може да са до мене. Сърцето ми биеше, а всеки момент бе изпълнен с уникално преживяване.
Традиционната фолклорна музика, ритъмът, китарите, страстта... така силно ме обгърнаха, че за миг забравих какво всъщност правя там.


Лицето и все едно беше зашито с една така нежна и мила усмивка, а тръпчинките по бузите подсказваха колко бе щастлива.
Благодаря, разбира се, на Мустафа, който взе билети за втория ред в залата, та да мога да се насладя визуално.
Странно е, когато така силно искаш нещо, а е така сложно е да го имаш. Чудя се в такива моменти - борбеността не е ли просто самоутеха?! Колко силно трябва да следваме мечтите си, за да ги направим реалност?!


В едно свое интервю, Естрея Моренте казва: "За мен това е най-важното, най-хубавото нещо, което би могло да ми се случи - да съм родена точно там, където съм се родила." Уви, за всички ни това е важно, но понякога си мисля, че корените на душата ми са някъде там - по крайбрежието на Андалусия, хладния полъх от Сиера Невада и аромата на цветята в Гранада...
И в купнежа си да докосна този блян - ме поглъща онова странно усещане, че съм така далеко... Може би само за сега!

Que Viva España !


И все пак в мене живее една испанка "que ha perdido el rumbo"!

И всеки път, когато се завърне в мислите си, донася полъха на Средиземноморието...

...виковете на тълпите...
и страстта на тореадорите!

"Vivo sin vivir en mí
y de tal manera espero
que muero porque no muero."