Започнах да се запознавам с творчеството на Хуан Антонио Берниер още преди година, когато съвсем не случайно попаднах на негова снимка, изпратена от негова приятелка и колежка в Бургас. Какви случйности само... А може би не?! И снощи, подавайки ми ръка, целувайки ме, аз видях човека предизвикал всички онези въздишки по стиховете си... Малко се увличам, може би...
Въпросният господин е роден на 8 ноември 1976 г в град Кордоба, област Андалусия, Испания. Започва да пише много млад и на 22 години вече публикува първата си книга - "Брегът на сънищата" (La costa de los sueños), последвана от "Свелини в гората" (Luces dentro del bosque) и най-известната му книга, издадена през 2004 г - "Така прави птичката" (Así procede el pájaro). За последната стихосбирка Хуан Антонио Берниер печели година по-късно наградата "Критично око". Вълнуващо е, нали? И още по-интересен факт е, че въпросната стихосбирка застава в челната десятка за най-продаваните книги в Испания, от които той е единственият жив автор!
Все още не мога да опиша вълнението си от отминалата нощ... Освен че споделяме една и съща страст по испанския писател Хуан Рамон Хименес (Juan Ramon Jimenez), единствено мога да се надявам отново да го срещна... Някъде в България и като че ли по-вероятно в Бургас, където в момента преподава испански език и литература.
А това, което ми остава в момента, е да споделя с вас някои от неговите стихове, преведени и в оригинал...
Поема на Фернанда
Мисля, че не,
но ти казвам,
че мога да правя неща с ръцете си.
Казвам го и мисля
за тебешири и черна дъска.
Аз не съм като теб, като теб с твоята виола.
Една поема не се пише с ръцете.
Не знам, може би, предполагам, обачеКогато двама се прегръщат.
Човек се чувства,
не знам,
като изпълнен отвън.
И в ритъм улицата
продължава да се движи и без нас,
денят минава така
и не ни засяга,
защото си красива
и моята красота се стреми към твоята.
Сега вече знам,
започнах да ти пиша поема
и я пиша бавно,
когато сме тук,
в пустотата между нас.
По време на ненужната разходка
По време на ненужната разходка
въздухът разхвърля леко
пожълтелите листа
на безименни дървета
по шосето,
което отпочива влажно
като опашката на котка.
Ако в този празен час
мисълта заемеше
формата си най-обикновена,
щеше да приеме форма на небе,
покрив, тъкани, револвер,
не преди това да вземе
формата на някое лице,
почувствано далечно.
EL INVIERNO, DE NUEVO
La hierba del solar ha crecido con fuerza.
No ha habido un solo día de este otoño
en que los elementos
le hayan dado la espalda.
Desde aquí puedo verla. Es un regalo
frente al dolor inerte de los muros.
El viento, el sol, las nubes, le han sido favorables
(también ellos, con su espalda de sombra).
En esta edad anómala y terrible,
pienso en mi amor;
se parece a esta hierba.
AMANECE EN EL BOSQUE
Me acerco hasta la puerta. El aire es frío
como el gélido lienzo de una cama vacía
y, aún conmocionado, lo acojo quedamente.
Hay pájaros cantando que, invisibles,
reclaman la atención hacia las hojas
que el bosque solicita. A ras de suelo
lo roza una neblina sin raíces.
Procuro no pensar. Quisiera devolverle
la familiar mirada con que el bosque nos mira.
Atento a lo contiguo, observo -me demoro-
la neblina inconsciente.
ANCIANO EN LA ESPESURA
Un anciano atraviesa la espesura,
camina entre las ramas del silencio
bajo un cielo crispado que desciende
con su lento nublar sobre la tarde.
Como una red tupida de hojarasca
esparcida a la sombra de este bosque,
así es su corazón ya deshojado
que acaricia la luz con mansedumbre.
Con su hatillo de días y el semblante
de quien no ha visto nada en el sendero,
un anciano atraviesa la espesura,
le da, con su mirar, significado.
