От доста време се лутам в мислите си и ту намирам вдъхновение, ту губя желание да го споделя... Може би е заради дъжда, който измива ежедневието ми, а може би заради времето, в което се потапям и забравям.
Преминах толкова емоции, че дори чувствам израстване в самата мене. Върнах се в детството и спомних хилядите моменти, в които тичах все така сляпа пред пейките на панеления блок.
И може ли да обясня всички тези чувства?! И някак си чувствам апатия, когато трябва да го сторя пред себе си...
Онези все по-силно жадувани испански купнежи всякаш ме заляха последните месеци. Разбира се, една тъжна новина успя да погаси милионите пламъци. Не знам защо все по-силен става страхът от това да говоря за смъртта. Смъртта като част от битието и същевремнно небитие, смъртта като загуба на нещо, което си харесвал, а може би смъртта като онова непредсказуемо събитие, което обгръща в мистерия "безсмъртието" след живота...
И въпреки това тази гръмотевична нощ, в която пиша, ми се вижда като че ли по-страшна и от смъртта... Толкова е топла, мокра и някак все повече зловещо празна...повече от мен самата...
И сега, когато съм на края на началото, се чувствам не по-малко различно от началото на това, което измина, и същевремнно толкова далеко от това, което бях! И не знам дали борбата с времето ме е направила по-силна, или може би по-непредсказуема в нещата, които решавам да правя. Представата за страховете ми живеят все още като призрак в главата ми, но все по-размит от толкова дъжд.
И уви... пак съм тук и пак не знам защо...Какво искам да дам, а то е толкова много, какво искам да взема...все тайни, който крия от разума.
И отново съм изморена и пълна с толкова енергия, която крия или по-скоро пазя за моментите, които няма да бъдат. Иле ще... Отдавам се на сънища...
Преминах толкова емоции, че дори чувствам израстване в самата мене. Върнах се в детството и спомних хилядите моменти, в които тичах все така сляпа пред пейките на панеления блок.
И може ли да обясня всички тези чувства?! И някак си чувствам апатия, когато трябва да го сторя пред себе си...
Онези все по-силно жадувани испански купнежи всякаш ме заляха последните месеци. Разбира се, една тъжна новина успя да погаси милионите пламъци. Не знам защо все по-силен става страхът от това да говоря за смъртта. Смъртта като част от битието и същевремнно небитие, смъртта като загуба на нещо, което си харесвал, а може би смъртта като онова непредсказуемо събитие, което обгръща в мистерия "безсмъртието" след живота...
И въпреки това тази гръмотевична нощ, в която пиша, ми се вижда като че ли по-страшна и от смъртта... Толкова е топла, мокра и някак все повече зловещо празна...повече от мен самата...
И сега, когато съм на края на началото, се чувствам не по-малко различно от началото на това, което измина, и същевремнно толкова далеко от това, което бях! И не знам дали борбата с времето ме е направила по-силна, или може би по-непредсказуема в нещата, които решавам да правя. Представата за страховете ми живеят все още като призрак в главата ми, но все по-размит от толкова дъжд.
И уви... пак съм тук и пак не знам защо...Какво искам да дам, а то е толкова много, какво искам да взема...все тайни, който крия от разума.
И отново съм изморена и пълна с толкова енергия, която крия или по-скоро пазя за моментите, които няма да бъдат. Иле ще... Отдавам се на сънища...
Няма коментари:
Публикуване на коментар