За голите илюзии

Колко ли много саможертви струват правото да си заслужим трохи от щастие?!
Колко ли неизказани желания крием в опита да изградим компромиси в името на връзките си?!
Многобройни са делата, които очертават пътя на надеждите ни...
И понякога, макар и пречупени като клони след пролетна буря, разцъфваме, ала за кратко.
И понякога оголваме внезапно илюзиите на вярата си и сякаш обедняваме изведнъж.
Романтиката на първата любов далеко е изгубила спомена за толкова разочарования. Тъгата от последната обаче, препълва все повече скрина с горчиви спомени.
И някак всичко звучи толкова песимистично и така иронично деформира реалността. И все едно история за Калисто и Мелибея преживяваме нашите истории, но в далеч по-съвремен вариант. Уви, неизбежно е да живеем в заблудатата на облечени от успокояващи карамелени мисли мечти, за да дочакаме дъжда, отмиващ всичко. И макар и в слънце, вятърът винаги ще ни напомня за студа, който все някога ще дойде.
И може би, така е най-добре...
Остава само онази скрита и нежна, носталгична романтика, която няма как да не почувстваме след стих на Дебелянов.
Остава горчивият вкус на кафе сутринта, когато градът все още не се е потопил в смог от тихи, сиви въздишки.
Остава един покорен поглед в очакване да се случи нещо ново и все така непознато.

Принцеси

Един величествен силует на никога неспящ град... Една оживена улица, огласена от безброй гласове, езици, но споделила правото на една и съща съдба...
Преди година, провокирана от множеството клипчета с драматични монолози и диалози в YouTube се захванах с търсенето на един филм, който няма как да се забрави от хората, които болезнено вярват в нещастливия развой на една човешка история.
"Принцеси" е филм на Fernando León de Aranoa (Фернандо Леон де Араноа), с редица премии и награди, сред които три премии Гоя на Испанската академия за кино, който определено смути и възхити западноевропейското кино.
Това е историта на две отчаяни жени, на две проститутки с различен етнически произход, различни спомени, толкова много мисли и споделена настояща съдба. Candela Peña (Caye, Кайе), Micaela Nevárez (Zulema, Сулема), двата основни персонажа в "Принцеси" повече от успешно пресъздават образите не само на две жени, принудени от стечение на съдбата да изкарват прехрана на улицата, но и да разкрият хората, зад тези образи.
И с идеята да не попаднат пред погледа на изпълнени с предрасъдъци хора, Араноа успешно се справя със задачата да направи един повече от забележителен филм.
Самота и носталгия...по нещо, което дори не си имал, а може би искаш да имаш. Слабости и потребности, които изпълват с емоции всяко човешко съществуване. Заключени във времето, в което жиеем, и все пак толкова нещастни, и все пак усмихващи се...

Провокирана от редица сцени, се замислих за поредица от неща, чието звучене във филма, го прави толкова необикновен.
"Съществуваме, защото някой мисли за нас, а не обратното!"- така философско и така логично. Дали тогава не мислим достатъчно за нещата, които искаме да бъдем или да имаме?! Или просто някой все още не мисли достатъчно за нас самите?!?
Защо носталгията, в своята чиста емоционална природа е толкова голяма, че прекрачва прага на преживяното и ни превзема дори, когато не може да имаме мечтаейки... Живеем от изборите, които безусловно трябва да правим всеки момент и които знаем, че може би не са правилни. Но все пак продължаваме. Крием безброй тайни, които разчупват баланса на мислите и все пак продължаваме да мълчиме. И от време на време просто се усмихваме... просто така, чисто, непренудено, искрено!

Всяко чудо за три дни...

Толкова много неща си казваме и все пак толкова остават покрити в мълчалива мъгла. Дали защото не искаме да се променяме или просто, защото обмислено търсим нещо, което и самите ние не обясняваме...
Защо наивността ни прави толкова уязвими пред капаните на чувствата?! И защо всяка положивелно приета несегурност почти винаги носи след себе си тежкото бреме на разкаянието?!
Една от безброй главоблъсканици...
"Чудесата", ако може така да дефинираме всички щастливи моменти, са така непостоянна категория... Дали защото сами усложняваме емоциите си с мисли за падение или просто защото географията на разума е изпълнена с толкова депресии, не знам.
Упорито вярвам в науката! И като такава ми е трудно да разбера генезиса на чувствата и психологията на човека. И всеки път, когато причинно-следствените връзки ми доказват, че съм намерила нещата, които обосновават доброто ми настроение и спокойствието, като по ирония на действителността, винаги се разочаровам... Или може би, това е чист ментален мазохизъм, който природата на разума ми следва безусловно!
Нещата се случват и преживяват с времето, като самото време. И в търсене да изградим и изживеем своя жизнен баланс, ние продължаваме да правим основното си задължение - да живеем!
Всяко чудо с времето си, всяка тъга с моментите си.... И това е в смисъла на правилата, за да живеем. И това е балансът. Един толкова труден за мислите баланс, че колкото и да обмисляме действителността, той е част от баланса на пространство-времето. Една почи толкова сигурна, колкото несигурна константа...

Размисли (2)...

Какво са страховете ни освен признаци, с които да определяме и опознаваме нас самите...
И ако според някои трактовки, страховете ни са просто форми на съмнения, то какво по-хубаво от това да продължаваме да се съмнваме! Защото съмнението като висша форма от еволюцита на разума, или поне така казваше учителят ми по философия, четейки Фройд, то това не би могло толкова да ни вреди, колкото да ни извисява.

Обичам съмненията, но как мраз страховете си... Често се чудя как бих могла да изпитвам така диаметрални усещания към така обвързани чувства?!
Дали просто ми харесва да се унасям в безпочвени илюзии за страхове, които дори реално не съществуват или просто бягам чрез тях от нечия реалност, моята реалност?!
И все пак продължавам да се съмнявам за тази така интересна връзка страх-съмнение. Страхът, като чисто инстинктивна реакция на организма, ме впечатлява като процес, може би, от гледна точка на несподелен опит, от неслучили се ситуации... Разбираме ли страховете си с фантазии или илюзии?! А какво ли по-лично от човешките илюзии...
А може би страхът е вид фантазия, в която психолозите виждат ситуация, различна от действителната, но толкова "реално" украсена от разума, че стимулира ли стумулира адреналин и кортизол, "които буквално ни побъркват".
Нормално! Всичко е все по-нормално и всеки път по-сложно!
Страхувам се... И ти се страхуваш! Разбира се, далеко съм от истината на твоите и моите страхове и това ме терзае всеки ден повече....
Ненавиждам страховете си, защото ме подлудяват!Но някак си се чувствам по-истинска! Главата ми нищи все по-подробни детайлите на идеите, фантазиите, реалността ми...
Съмнявам се... мисля ли, обърквам ли ли се или просто тайно желая, страхувайки се?!