От тук и там към География на самотата (Реквием за самотния географ)

Стойността на човек се измерва в количеството самота, което той може да понесе.

Фридрих Ницше

Съвсем скоро, в притискащите климатини обстоятелства на средиземноморския климат, които все още адаптираха биологията ми, попаднах на приятно четиво – пътепис за идиличния живот а ла Марк Твен и великолепието на делтата на река Окаванго. За тези, които не знаят, река Окаванго е четвъртата по големина речна система в Африка, извираща от Анголските възвишения, която протича в северозападните части на континента, през националните територии на държавите Ангола, Ботсвана и Намибия.

Не знам защо, но в същия момент си припомних, че делтата на същата тази река, която завърша в Ботсвана, всъщност завършва в „нищото“ (да се разбира метафорично, разбира се, не географски) и не защото там няма земя или територия, обусловена с физико-географски обстоятелства, които предопределят живота на този речен „поток”. Добре, помислих аз, всяка година, близо единадесет кубични километра вода, разливащи се на петнадесет хиляди квадратни километра площ просто евапорира, изпарява се... Физически погледнато тя не изчезва - или въпрос на агрегатно състояние, геология и т.н., но ще се постарая да не отклонявам темата, тъй като настоящото четиво не претендира да формира част от някой географски журнал, а е просто препратка към читателски размисъл.

Разбира се, ситуацията е аналогична като територия с азонална почва. Избягала от „правилата” на природната закономерност, тя следва своя ритъм на съществуване. Следва своя собствен „интензитет на живота”, различен, изолиран от останалите такива, които я обграждат, а същевременно науката намира начин да обясни появата й... Или поне на мен така ми се струва! Тя също може да е романтична, пропита с идилията на времето, като от разказ на Достоевски (не на Докучаев), да бъде плодородна и какво ли още не...

И като обобщим, нещата заприличват почти като при нас, хората – „масата”, обществото, подчинено на ритъма на глобализиращия се свят с многопрофилни пространствено-социалните форми, които го обуславят, докато стигнем до човека, до биологичния вид, до психологията и прочие..

И в този ред на мисли ми хрумва идеята за географската самота и за географията на самотния човек. От една страна, може би, защото ние – географите, често оставаме неразбрани в опитите си да научим и покажем света; може би, защото самотата като философско измерение е толкова пространствено дисперсна и всеобхватна, приема различни форми (биологични, географски, физически, химически и т.н.), че всичко в един момент ни изглежда пропито в самота; а може би, защото от толкова много утопия, за която се изписа в география (предимно обществената), никой не помисли, че всъщност същата е предпоставена не само от критика на реалността, но и от толкова самота, която ни кара да мечтаем за красиви нереалности.

От друга страна, през последните години се акцентира все повече къде, кой е по-щастлив и защо, а не кой и къде остава по-нещастен, самотен, отчаян и т.н. Почти като вътрешните делти или азоналните почви - никога не са в началото на урока. Те са за по-любознателните или допълнение към общата, „по-важна“ информация... И същевременно подчинени на свои собствени закономерности, различни, реални и почти толкова интересни.

Няма да се спирам повече по въпроса с вътрешните, както обичам да казвам -  самотни делти, чиито води „се губят” нейде из континентални територии, без да са имали привилегията да прегърнат океана, въпреки продуктивността на някои размишления за  Масина – вътрешната делта на река Нигер или пък вътрешната делта на река Амазонка, преди острова Маражо, която някои автори в географската литература описват.

***

Никога не съм считала природната география за моя силна страна, въпреки че никога не обясних страстта си към хидрологията и най-вече изучаването на подземните води. Ще да е нещо подсъзнателно, колкото и налудничево да звучи. Но има нещо вярно... И то е като да повярваш, че под Сахара се крият огромни запаси от сладка вода – скрита, потайна, като в очакване, дори не може да си я представиш... също като една самотата, например, зад която вероятно е скрит немислим потенциал? Но в дързостта си да бъда представител на обществената (наричана тук хуманитарна) география, ще фокосирам размишленията в други области.

Така например, Великите географски открития! Тази първа благословена еманация на глобализационния процес от петнадесети век - толкова парадоксална, критикувана и възхвалявана, поучила, християнизирала, ограбила, “цивилизовала” за сметка на “де-цивилизововане, урбанизирала и прочие. Но без „генерализации“.

Никога не проумях защо не престанах да мисля за случая - Фернандо Магелан, който пръв обиколи земното тяло по море, макар и иронично, който приживе не завършва тази обиколка; който пръв повярва, че има път до островите на подправките на запад. Все мисля за психологията на този така велик географски факт и преди всичко за интелекта на този забравен португалец, отхвърлен от родината заради дързостта на идеите си. И с такова възхищение си мисля за онзи славен хуманист Цвайг, който в социално отчаяние описа пътуването му, Магелановия дух и показа другата страна на това славно географско събитие. Но кой се занимава да разказва днес за психология на големите откриватели/географи?

Големите дела на географската история са тъжни по тяхната същност. И не са тъжни заради приноса си, а заради цената, която са стрували!

А ние - простосмъртните географи - сме се научили да говорим за хората и обектите според тяхната раса, нация и постижения, спред тяхното географско положение, хоризонти, функциии и т.н. Разбира се, не мога да оспоря значимостта на тази така важна методология. В противен случай може би нямаше да сме географи, а психогеографи, което пък навежда до какви ли не по-радикални изводи за нас.

Това ми напомня и за един мой приятел-географ, разбира се (ние географите доста дружим по между си или по-кратко сме като една малка секта, териториално дисперсна, защото постоянно сме на път). Та този мой приятел е толкова умен, че  е малко луд. Уви, страхувам се че и двамата в отчаяние ще свършим отдавайки се един на друг посвещавайки си книги, но това в друг епизод.

Та що се отнася за него, все се подсещам за  народопсихологията ни, според която – колкото повече четеш, толкова по-луд ставаш. Ще има нещо вярно в народните поверия...Чете толкова безумни факти, някои от които персонално намирам за доста любопитни, но понякога е смущаващо. И тук ще отбележа, ние географите по душа и сърце, не само по професия, с малки изключения, сме социални, еродирани и информирани хора, със склонност към биполярно разтройство, породено от мозъчните картографски проекции, които като преминат от цилиндрични в азимутни, водят до смяна на полюсите и всичко се обръща.

***

Ех, трябва да ни наричат нас географософи – хем географи, хем премъдри. Че защо не! Какво щеше да прави светът, науката без нас. Например, какво би била днес география на градовете или геоурбанистиката без критиката на Хенри Лефевр и Дейвид Харви?  Критика, родена от недоволство, социална релевантност и тревоги в географското мислене през двадесети век. И не само... Не е лесно да си критичен в едно общество, в което политическата догма и капиталът буквално изяждат хуманността и всичко онова, което би донесло блага на обикновения нуждаещ се, самотен или „просто „преживяващ” човек. Понякога критиката и съпровождащото я неразбиране са много по-страшни и от самотата.

Тук се сещам и за един бразилски географ, доста познат в западните общества - Милтон Сантош. Преживял ужаса на военната диктатура, политически убеждения и расовите трудности на времето си, Сантош се превръща в един от най-емблематичните географи на Латинска Америка, въпреки че прекарва голяма част от живота и дейността си като преподавател в Европа (Франция). Привърженик на радикалната и обществена география, теоретик и познавател на пространството във всичките му аспекти и специалист в глобализация и урбанизация на Третия свят, за мен той е един от малкото примери на критика на отрицанието, на утопията и превъзмогване на личността – такава каквато тя се разбира, може би.  И толкова вглъбена понякога в дълбочината на Милтоновия географски и личностен профил, оглеждайки всеки ъгъл на малката му библиотека, в която до последно е писал възгласите си за „една нова география” и „за едно ново разбиране на пространството”, все ми става тъжно. Също като с Магелан. Но едно е сигурно! Хуманисти са тези двамата… Все за човечеството са мислили и как да го нагодят в пространството или как да преодолеят пространството, за да е добре човечеството.

Самотният човек е пътуващ човек – от вътре на вън, от вън на вътре, в пространството, във времето... Самотният човек е обичащ географията човек. Разбира се, понякога тълкуването на такива твърдения не изисква буквалност в разбирането на смисъла, защото иначе навлизаме в тежки теми за пътуването и капитала, които биха довели до разни други конфликти. Защо?

Разни цветни картографски изображения, които днес се правят по хиляда показателя (психологически, икономически и социални,основно)  обясняват, че най-бедните части на Земята са териториите, в които населението е най-щастливо. Логиката: колкото по-малко имаш, толкова повече оценяваш това, което имаш и фокосираш съществуването – биологично и трансцендентално (извънбиологично, за тези, които вярват в него – индийци, непалци, китайци, хиляди индиански племена и прочие) – в далеко по-извисени от капитала „неща“, географски неща да ги наречем – земята, която е родила една шепа пшеница, слънцето, показало се след двудневен дъжд, водата, в която тичат поколения, плътната сянка от короната на онзи стар орех, под който е легнал изморен овчар, примерно, и други лирични отклонения.

Не съм в позицията да отрека радостите на всички онези хора, които ежедневно танцуват салса и ядат ориз при 25-30 градусова годишна температура, при висока влажност на въздуха, която кара тялото да евапорира какви ли не соли... Но съм в позиция да направя личния си извод, че нямането, отричането на имането (от което пък достигаме до еманацията на мисловното имане в несоциалистическите страни) дават едно щастие без истини. Може би така би казал и Ницше. Тук ще вметна, че той говори за голямата истина на съществуването, която се открива единствено в самота и отчаяние. Е, как да споря с Ницше! Е, как да оспоря и щастието на тези хора като примитивен израз на скрита самота, наложена от физико-географски, икономически, социални, културни и какви ли не още фактори. Дълъг ще стане този реквием (не, че литургиите понякога не са отчайващо дълги, или музикалните произведения не оттекчават)... Примери, парадигми – много. Както и да го захвана, все си мисля за самотния географ, за самотните географи-откриватели, за многото самота по сушата (кой знае -  и по морето) и все ми се ще ей така, някой ден да прочета нещо за географията на самотата, география на самотния човек и за всички онези, които с география убиваха самотата си.

Ами и аз съм така. Не че съм голям откривател.... То, „големите риби” вече се познават и са ги открили, ама има нещо и за мен. И все се чудя, дали в самота ще го търся, дали е самота, това което търся или го търся, или за да преборя самотата?

Сложно е това да си географ. То е почти еднозначно да си географ и философ. Все много знаеш! Как не, ако в началото всичко е било философия преди да я има дори географията!

Има много да се мисли, скъпи господа  географи. И все повече мисля аз, когато най-възрастният географ (картограф), който познавам все ме подсеща: Раждаме се в самота, влюбваме се, откриваме, пътуваме и пак в самота умираме!