Ескадрон от мисли - прераждане

Оковите на времето все повече блъскат стареещите мачти. Един бунтарски стих, глътка хладен въздух и вече сме готови да отплаваме към епичните брегове, където ни чака всяка сутрин до болка познатото ежедневие.
Не ми се говори за герои, нито за славни творци на словото, нито за дръзки мислители... Все повече искам да помълча, разказвайки в тишина стотици слова. Една електрична тишина.
Пълноценна и и все по-обичана! И когато до преди година блуждаех в лабиринт от лични съмнения, научно познание и безброй желания, в настоящето съм толкова далечна. И като един Байрон, родил артисцизъм в агресия, аз раждам скрито вдъхновение от толкова щастие.
И въпреки че знам на къде съм тръгнала, не знам дали не би било по-редно да се вслушам в думите на Кромуел, че най-далеко стига онзи, който не е знаел на къде отива...
Пред погледа ми е старата карта на света, която някога някой ми подари. Пресичам меридиани и някъде близо до Африка брегът е разкъсан от "разломите"на пожълтялата хартия. Неспокойно се взират в мене безброй назъбени върхове на Драконовите планини, които някога ще удостоя с присъствието си?
Объркан свят! Изпълнен с толкова жажда и толкова малки дела днес. Мечтая за нещо голямо... Без грам съжаление, без минути тъга все още вдигам старата котва и чакам пасата да духне в платната ми. И като с мощна флотилия ще плавам с толкова много идеи, с толкова много вдъхновение.
С видно спокойствие и блага усмивка аз тръгвам към себе си.

Едно старо вдъхновение с малки редакции

Вярвам, че трябва да следваме мечтите си безусловно! И както всяка мечта е съпътствана с промяна, ние следваме промените и се преоткриваме...
Понякога се сливаме с всичко "нормално" и забрвяме да изживеем онези моменти, в които повече от всякога сме ние самите. Понякога в стремежа си да догоним "недостижимото" излизаме от нормите, които обществото нарича "правилни"... И така трябва да бъде!
И ето, че аз съм тук! Разчупила всичките си порядки, преборила "недостижимото"! За сега... Опитвам се да се впиша в "норми", различни от тези, в които съм живяла до момента и отново изграждам себе си. Преоткривам нови общества, нови порядки, нови култури и в стремежа си да се интегрирам в тях, така силно крещя в своето "различие". Но не мога да скрия, че тази роля ми харесва...
Получих подкрепа, получих признание, получих удовлетворение от куража си, който не беше сломен след всичко изживяно. Не знам какво ще бъде утре? Дали ще имам земя под краката си? Дали ще имам хляб, с който да нахраня тялото си? Дали ще имам елексир, с който да лекувам душата си?
Знам, че днес в спокойствие от промяната съм благодарна на малкото, което имам, на хората, които повярваха в мен!
Слънцето все още следва линията на залеза... Луната се усмихва прикрито до стар, угаснал комин до площад "Ракел Майер", а аз с нескрито удоволствие наблюдавам забързания ход на автомобилите по булевард "Паралел".
И сред цялата меланхолия от дистанцията с любимите ми хора, най-после намирам спокойствие!


На Дарина Миланова и Дана Арининска - две от най-забележителните личности в моя живот! Благодаря ви, че винаги сте до мен!

Барселона
06.10.2011

Есен е...

Кръгозори надвесени

и сплътени тъми.

Ръми,

есен е.

В глухи жалби унесени,

ние бродим сами.

Ръми,

есен е.

Николай Лилиев

Nevermind, I'll find someone like you!

Изминаха толкова години, че чак ми се иска да не бъда сега тук. Може би напред във времето или назад в миналото... Понякога е толкова трудно да живееш в настоящето, да бъдеш своя Аристотел на времето или може би дерзаещия Колумб на нови Индии.
Днес е денят! Сега е моментът! Това е мигът, в който да си спомним колко по-леко би било ако съблечем дебелите зимни дрехи. Онези, които ни пречат да почувстваме топлината на нечии чакащи ръце, горящата ласка на самотата, с която така искаме да се разделим.
Какво така трепетно желая?! - да споделя, да науча, да чуя... Какво очаквам?! - други гласове, други погледи, други усмивки, друга красота, където и да е тя...
Дали желая някого като теб, може би по-добър, по-силен, по-самоуверен?! Само ако можех да избягам от моята зима... Само ако можех да достигна тропика...
И през толкова много паравани от лед усещам някого, чакащ, толкова напомнящ за нещо отминало, което някога, в друг свят е било. Усещам своето начало, своя край, своя свят, за който още някой мечтае с мене.
Ще те намеря! Може би не сега, може би не утре... Просто знам! Но ти ще си там, в пролетна одежда с аромат на майски дъжд, с великолепието на планински връх, с поглед като неугасващо слънце... И аз ще те гледам и с отворена длан ще протегна плахо ръка. Една студена ръка, очакваща топлината ти!

Време е ...

Когато до скоро бях обзета от мисълта за безкрайните самотни дни, от безбройните екзистенциални въпроси на аз-а, днес се събудих до мен, в красивата пролет, която започваше да ме обгръща. И колко дълго чаках този момент...

И колко още такива моменти ме чакат? В илюзиите на колко истини ще се пробуждам всяка сутрин? Колко ли пеперуди ще почувствам, за да заслужа нечия любов?
И тленността на всички онези неща, на всични онези, на нас самите, които обичаме, ще правят илюзиите по-лъжливи, по-болезнени, по-тъжни.
Понякога в колебанията на действията съзнаваме магията на малките моменти и в порива се впускаме както никога! И може би, така трябва да бъде винаги... И не е важно какво толкова ще оставим след себе си, ако никога не сме се научили да живеем за себе си!
Талантът се култивира в самота, казва непоколебано Гьоте. Самотата ражда хуманизъм, четейки Цвайг, но преди всичко самотата е дългиат път в това да разберем себе си, преди да се отдадем на другите!
И днес, в разцъфващата пролет на живота, на света, потопени в първите мартенски лъчи на неугасващото слънце, е време да раздадем цветовете на мислите си. Онези мисли - по-позитивни от всякога, по-хуманни, по-авантюристични, по-животворни. Време е да забравим тъжнатите и едноцветни дни! Време е да забравим да мислим за далечното бъдеще и да се отдадем на безкрайното настояще! Време е да разтворим ръце, без да очакваме да хванем пеперуди! Време е да затворим очи и без притеснение да ги оставим под капките дъждовна вода! И макар в сянката на малко илюзии нека продължаваме да мислим за "единствения" миг, който очакваме измежду многото, които трябва да изживеем - преди всичко за себе си!
И с това аз изпълвам своята философия ДНЕС!