Млякото на скръбта

Една изключителна, толкова истинска и драматична история, отразила тежките времена на тероризма през 80-те години на двадесети век в Перуанските Анди.

"La teta asustada" ("The Milk of Sorrow") или "Млякото на скръбта" е може би най-добрият испаноезичен филм, правен през последните десетилетия, който съм гледала.

Режисиран от Клаудия Йоса (Claudia Llosa) и участието в главната роля Магали Солиер (Magaly Solier), филмът разказва за последиците от страха и мъката на жените, изнасилвани по времето на политическото насилие в Перу (1980-1992).

Млякото на скръбта, или така е наричано онова рядко заболяване от страх и страдание, предавано от майките на децата чрез кърмата.

Въпреки че филмът не уточнява времето и мястото, когато са били извършвани издеятелствата върху много перуански жени, песните, изпяти на кечуа от майката на главната героиня предават така достоверно истинския ужас, преживян през времето на тероризма. Време, когато жените са тичали плахо по улиците, с вкопчени ръце към стените на заобикалщите ги сгради, криели са се в планините и са втъквали картоф във вагината си, за да се предпазят от бременност, като последица от множеството изнасилвания.

Филмът разкрива вътрешната драма на Фауста, чието заболяване сякаш е "откраднало душата и". Тя живее със страха от ужасните истории на починалата пред очите и майка, в свят на травми и страдания, отблъскващ всички около нея, най-вече мъжете.

Преживяваща миналото на фона на по-безопасното настояще, Фауста прави с тялото си всички онези неща, които са правели жените по времето на военните конфликти.

"No ves como quieres seguir viviendo!!"("Не виждаш ли, че искаш да продължиш да живееш!!"). Фауста се изправя малко по малко срещу страховете си, провокирана от действията на своя чичо и градинаря, който печели доверието й, общувайки с нея на родния и език-кечуа.

Един филм, пропит с толкова много болка, че сякаш спира дъха!

Един филм, който ме принесе в света на жената, имала участта да изживее страха на войната.

Един филм, който със сигурност заслужава да се види.

И някак си остава надежда...в света на страданието. Надеждата, показана чрез символа на морето!

Филмът е номиниран и спечелил редица награди, сред които - за най-добър чуждестранен филм, за най-добър испаноезичен филм, за най-добра главна роля и т.н.

Reflexiones...

Един трън сякаш убоде цялото ми същество!
От години не бях мислила за нещата, които можех да бъда и да имам в момента, ако бях заминала с него... да живея живота, който винаги съм искала, където винаги съм мечтала.
Умислена от часове, усетих онази носталгия от нещата, които никога не си имал или не можеш да върнеш.
Моментите идват и си отиват. Само дето ние не знаем кога и как да вземем истинските решения. Тези решения, които един ден няма да ни карат да се замисляме в мигове като този, в който се намирам аз.
"Gil Nunes says: no puedes pensar tanto en el pasado",("не мога да мисля толкова за миналото"), каза един мой приятел в отговор на всичките ми размисли. Дали бягството от размисли по отминалите момента би навредило толкова много на тези, на които им предстои да преминат, или просто се страхуваме да не разшием онези стари кръпки, които сме направили с времето, за да крием тръните в копринени джобове?!?
Когато преди почти пет календарни години бях готова да рискувам живота си тук, образованието си, близките си и редица по-маловажни неща, за да замина за страната на мечтите си при човека, в когото бях влюбена безумно, и на вид нащата изглеждат така прости, погледнати днес ми изглеждат толкова сложни... Не искам да забравям, но не искам и да съжалявам... Да съжалявам за неща, които реално се отричат в главата ми сега и за които отново бих рискувала, може би не със същата страст и емоционалност, но с достатъчно желание.
Тъжно е... още повече, когато говорим за една толкова голяма дистанция - дистанция във времето, дистанция в нейното пространствено измерение. И въпреки че тази дистанция толкова силно лекува понякога мислите, които искам, но не забравям, не се страхувам да си спомня дори за миг всеки момент от миналото!
Не искам да си забранявам спомени и отминали възможности, може би , защото са част от моето израстване.

И днес, след толкова спомени, припомнени лица и малко тъга, сега се усмихвам, макар да ми се иска да заплача! Усмихвам се, защото понякога неправилните ибори водят до по-правилното изживяване на себе си, а в случая да пиша това, което пиша. И въпреки че реалното осъзнаване на идеала за онова, което по една или друга причина сме изгуби, е може би нереално носталгично, една истинска усмивка от настоящето може за пореден път да зашие компринените джобове...


На Jaymes De Mendonça Roriz