След почти четвърт година без да споделя и мисъл, будната ми съвест най-после проговори в една отчавайваща петъчна октомврийска сутрин. Дали защото наскоро една позната спомена за моя позабравен блог, или защото просто ей-така искам да кажа едно "здравей" на света...Знам ли?!?
След многото "Хорхеви разкази" (имам впредвид Хорхе Букай), работливото лято ( с едноседмична почивка на Олимпийската ривиера) и хиляда и един проблеми, сега всякаш изтисквам косата си от водата на многобройните изваляли ме порои и с почуда отварям очи.
Наскоро , т.е. преди няколко месеца, си мислих, че отново вярвам в любовта... Уви! Сега отново съм застинала като в онези мразовити дни, когато не чувстваш ушите си от студ. ( :-) ). И за да не звуча сама за себе си изтъркано просто ще спра до тука, за да не се разчувствам в драмата на живота си.
В момента всякаш съм отдала съществуването си на мига! На онези процеси и явления, които съпътстват живота - ту внезапно, ту затлачващи всякаш дишането...А аз, аз оставам прозрачна за тях!
И някак си това звучи тъжно, много тъжно! Все едно нямам ни един борбен стимул и съм оставила себе си да бъда погълната в онези антициклони на тихо и ясно безпристрастно време, така сухо, така студено...
Но въпреки това, щастливо и оптимистично поглеждам към света около мене и както чух от един непознат с оптимистична усмивка - И във всяка мъка по троха любов... Та взех, че се замислих...и размислих. Коя съм аз? - Простосмъртната, която казва, че има проблеми, след като все още мога да обичам, мога да гледам и да се усмихвам, мога да танцувам и да крещя.. И всичко това само по себе си е любов, или просто въпрос на възприемане на света!
И как уви да очаквам да бъда обичана след като аз не знам колко струвам сама за себе си и колко се обичам! И въпреки че вече избягвам тези екзистенциални "запитвания" към мене си, а и към другите, ще кажа само : Обичайте се! Останалото е въпрос на време! :-)
След многото "Хорхеви разкази" (имам впредвид Хорхе Букай), работливото лято ( с едноседмична почивка на Олимпийската ривиера) и хиляда и един проблеми, сега всякаш изтисквам косата си от водата на многобройните изваляли ме порои и с почуда отварям очи.
Наскоро , т.е. преди няколко месеца, си мислих, че отново вярвам в любовта... Уви! Сега отново съм застинала като в онези мразовити дни, когато не чувстваш ушите си от студ. ( :-) ). И за да не звуча сама за себе си изтъркано просто ще спра до тука, за да не се разчувствам в драмата на живота си.
В момента всякаш съм отдала съществуването си на мига! На онези процеси и явления, които съпътстват живота - ту внезапно, ту затлачващи всякаш дишането...А аз, аз оставам прозрачна за тях!
И някак си това звучи тъжно, много тъжно! Все едно нямам ни един борбен стимул и съм оставила себе си да бъда погълната в онези антициклони на тихо и ясно безпристрастно време, така сухо, така студено...
Но въпреки това, щастливо и оптимистично поглеждам към света около мене и както чух от един непознат с оптимистична усмивка - И във всяка мъка по троха любов... Та взех, че се замислих...и размислих. Коя съм аз? - Простосмъртната, която казва, че има проблеми, след като все още мога да обичам, мога да гледам и да се усмихвам, мога да танцувам и да крещя.. И всичко това само по себе си е любов, или просто въпрос на възприемане на света!
И как уви да очаквам да бъда обичана след като аз не знам колко струвам сама за себе си и колко се обичам! И въпреки че вече избягвам тези екзистенциални "запитвания" към мене си, а и към другите, ще кажа само : Обичайте се! Останалото е въпрос на време! :-)
Дерзай! Господ ще се възрадва...
ОтговорИзтриване