До кога?!

Стотици жени се прибират днес в дома си в страх да прекарат поредната "спокойна" нощ до съпрузите им. Безброй остават не толкова физическите, а психологически белези, запачетани в мислите на нелекото работно ежедневие, запълнено от ужасявашияте удари на мъжкото самочувствие. Безброй са опитите да спасиш съществуването на едно цяло, родило се някога от чувства и симпатия, от безприкословно отдаване в името на любовта, увековечено единствено с думичката "Да!".
За съжаление днес мнозина забравяме или просто не искаме да мислим за онзи, който в името на "правилното" заспива с подпухнало лице и насълзени очи! И защо? - Защото в реда на нещата е да мислим, че нашата съдба е уникална и не бихме могли да бъдем част от една такава "участ"!
Проблемът с насилието върху жени, независимо от техния социален статус, семейно положение или възраст, остава несъмнено един от наболелите в обществото днес. И някак си остава трудно да се надживеят патриархалните схващания и взаимоотношения, които отричат правата на жената и я подлагат на сексуално, физическо и психическо насилие. Остава единствено страхът да потърсиш помощ!
И независимо от приетите нормативни документи, в т.ч. Закон за защита от домашното насилие, организации и движения, защитаващи правата на жената, всичко остава всякаш неизказано... Дали защото тази така съдистична форма на насилие и тормоз превърна жената в равнодушен мазохист? Дали защото правото да бъдеш чут е равно на невъзможността да останеш жив от нечия агресия?
През ноември 2004г бе оранизиран Свтовен марш на жените, пострадали от насилие в зоните на конфликт, окупация, войни и във всекидневния си живот, в който участваха жени от 163 страни. Проведоха се семинари и срещи, които имаха за цел една оптимистична промяна.
И на фона на световната инициатива за борба с насилието, в България нещата губят все повече контрол. Дали защото съдът прекратява делата от подадените жалби, или защото все повече мъже търсят доказване на "мъжество" под ударите и в сълзите на една жена, това остава неизяснено!
До кога?!

"Важно е, че България ще живее!"

Всички навярно спомняме тъжната, но пълнеща с Родолюбие история на Българските Герои! Факт, за съжаление, остава забравената саможертва, която тези дни ме накара да изпитам едно така вдъхновяващо пътуване из малките възрожденски градчета, скрити между Стара планина и Средна гора.
Пътуването с колегите от специалност География (Г-4) и бъдещите "кметове" и "областни управители" припомни делото на онези светила в българската история, които днес сещаме единствено с усмивка и спомени, от изучаваното в училищните години. В може би модерния живот, който се опитваме да живеем днес, едва ли отдаваме вече такова внимание на събитията, от които гордо трябва да се наричаме Българи пред Света!


И въпреки мрачните лица на жителите на Панагюрище, празните улици на Карлово, шарените балони до паметника на Вазов в Сопот и джиповете по тротоарите на Клисура - вдъхновяващ остава онзи дух за непреклонение и свобода, които зареждат съзнанието с положителна енергия!


За миг като че ли изпитах вълненията на онези славни Българи, осъзнали смисъла на Свободата, дръзнали да отстоят силата на духа на цял един народ!
Прекланям се пред делата и личностите им!

Сред истинските българки като емблема остава името на Райна Княгиня, посветила живота си в една кауза, наречена Свобода!

О, знам, и в гроба - пак ще да живея,
ще млъкна, но в душата пак ще пея.
Живота любях, но не го окрадох:
Българийо, аз всичко тебе дадох:
душа, сърце, любов, зари небесни,
от теб приети - върнах ти ги в песни.


Малцина се досетиха за Боримечката, черешовото топче и кланетата в Клисура!

И когато затворим очи насред улиците на Копривщица си мислим колко сме щастливи, защото днес оглеждаме себе си в историята, чувстване настоящето в мечтите на Левски и с наведена глава слушаме "Да се завърнеш..." в родния дом на Д. Дебелянов!