Светът няма да спре да се върти просто защото понякога ни се иска да се свърши. Промените бележат живота ни и няма нищо по-естествено от еволюцията на личното съществуване, белязано от тези промени.
Бог е във всеки и живее в нас като всеки един, а истината за самите нас откриваме едва, когато намерим сили да простим на себе си, за да разберем заобикалящото ни.
Няма нищо по-хубаво да изберем да бъдем радостни от това да сме тъжни. Губим се толкова много, че понякога предпочитаме да приемем тъгата, защото е по-лесно да свикнем с нея, от колкото да търсим причините, с които да я променим. И това е толкова естествено. Защото това е част от баланса, който търсим.
Изживяваме промените с усмивки, със сълзи и понякога дори мислим как изборът към промяна нарушава личния ни баланс. Разказваме истории, за да облекчим вътрешния си свят, за да потърсим облекчение на онова Его, което крещи с пълен глас в нас.
Измина още една година. Изминаха поредица от тъги, поредица от хубави събития, които бележат с всяка година живота и може би го правят по-пълен, по-празен, а може би по-богат на опит... Измина още една година, препълнена с въздишки от това, което е можело да бъде и което не е било. Година, която след време може да не спомняме или която няма да искаме да спомняме. Година, в чийто край се замисляме отново за краткия тленен живот и физическо съществуване и мислим за идните дни.
Гледаме морето и търсим знак във вълните, които мият краката ни. Търсим надеждата, която може би ще изхвърли водата на брега и ние ще я сграбчим и ще тичаме по мокрия пясък, за да я спасим. Поглеждаме хоризонта, а той е толкова безкраен и нелепо сив, че ни се иска да се изгубим в него. Но продължаваме да сме тук. Мием в сълзи лицата си и бягайки от промените, отново ги търсим!
В един свят, който е толкова истински, реален, мълчалив и потаен ние все още сме тук, желани или не, но Тук! И търсим баланса след всяка стъпка, след всяка промяна.
Не мога да променя нито хората, нито събитията, защото аз се променям. Не мога да създам нови реалности, защото те ме създават и те ме променят. Но мога все още да дишам и да очаквам...
Бог е във всеки и живее в нас като всеки един, а истината за самите нас откриваме едва, когато намерим сили да простим на себе си, за да разберем заобикалящото ни.
Няма нищо по-хубаво да изберем да бъдем радостни от това да сме тъжни. Губим се толкова много, че понякога предпочитаме да приемем тъгата, защото е по-лесно да свикнем с нея, от колкото да търсим причините, с които да я променим. И това е толкова естествено. Защото това е част от баланса, който търсим.
Изживяваме промените с усмивки, със сълзи и понякога дори мислим как изборът към промяна нарушава личния ни баланс. Разказваме истории, за да облекчим вътрешния си свят, за да потърсим облекчение на онова Его, което крещи с пълен глас в нас.
Измина още една година. Изминаха поредица от тъги, поредица от хубави събития, които бележат с всяка година живота и може би го правят по-пълен, по-празен, а може би по-богат на опит... Измина още една година, препълнена с въздишки от това, което е можело да бъде и което не е било. Година, която след време може да не спомняме или която няма да искаме да спомняме. Година, в чийто край се замисляме отново за краткия тленен живот и физическо съществуване и мислим за идните дни.
Гледаме морето и търсим знак във вълните, които мият краката ни. Търсим надеждата, която може би ще изхвърли водата на брега и ние ще я сграбчим и ще тичаме по мокрия пясък, за да я спасим. Поглеждаме хоризонта, а той е толкова безкраен и нелепо сив, че ни се иска да се изгубим в него. Но продължаваме да сме тук. Мием в сълзи лицата си и бягайки от промените, отново ги търсим!
В един свят, който е толкова истински, реален, мълчалив и потаен ние все още сме тук, желани или не, но Тук! И търсим баланса след всяка стъпка, след всяка промяна.
Не мога да променя нито хората, нито събитията, защото аз се променям. Не мога да създам нови реалности, защото те ме създават и те ме променят. Но мога все още да дишам и да очаквам...
