Una voz perdida en el mar...
Una canción que no tiene quién la cante...
Un recipiente lleno de dolor
Un origen olvidado,
Una sombra del amor.
Perdiendo ya las huellas
Desnudando hoy los ojos
Sigo teniendo yo deseos...
Cien Deseos de dolor.
Escapar, ¡ya no puedo!
Esperar es lo que me queda...
Una vida llena de belleza.
Y la luz que me alumbra...
Una luz ténue y opaca, de tristeza y amargura
que me dice lo que soy.
Es pecado...
¡Acaso, es pecado tener el alma como el fado!
Понякога малките чудеса маркират дългия път, който душите извървяват в очистване на толкова много грехове, ако самият Живот по своята същност не е също греховен!
Понякога вярвам в себе си и по-малко в Съдбата, която Някой е избирал за мене!
Понякога вярвам повече в хората и по-малко в себе си, Жената, която "siempre pierde el rumbo" (винаги изгубва пътя)!
Не знам дали понякога не вярвам повече в самотата от колкото в любовта, защото сълзите на самотника са по-истински от тези на плачещ влюбен!
Разбира се съмненията в какво да вярваме, по колко и как са възможно нак-истинската причина да пиша, да плача, да се смея и да продължа да надигам глава след всяко падане.
Дали е по-скоро практично да вярваме в живота – такъв, какъвто ни се случва или по-скоро прагматично да продължаваме да го живее, какъвто би се случил, по Негово желание... Знам ли аз – една грешна романтична реалистка на своето време, живееща повече с чуждите болки!
Животът е прекалено кратък, за да спираме и да поемаме многократно въздух и умислени да спомняме изживяното до днес. А може би е все пак необходимо да спрем за миг и да вдишаме толкова дълбоко, че изпълните дробове да ни подсетят, че все пак Живеем! Живеем днес, независимо от миналото, независимо колко кратко може да бъде бъдещето!
И колко много не обичаме да падаме... Когато спънати в препядствията на чуждите грешки, може би неколкократно причинени и от нас самите, разбираме вкуса на болката. Онази физическа болка на дете, паднало в пясъка, до тази дълбока болка от загубата на човек, когото да обичаме. И когато все пак някой попие сълзите ни в дъждовната нощ, в пътуващ влак, в прегръдка, ухаеща на не толкова ухаеща роза, подарена в малко кафене на забравена улица, се сещаме, че Трябва да вдигнем глава и заради други!
Понякога потъвам в опиум от музика, която събужда очите ми и те не заспиват, търсещи скрити силуети в тъмното!
Понякога като един Валери Петров вярвам в необходимата раздяла по пътя на разумната любов!
Понякога може би искам да заровя ходилата си в пясъка и смирено да чакам морето, на което да разкажа живота си! Краткият все още мой малък живот!
Поемах различни посоки, безкрайно дълги пътища... Тръгвах ту към себе си, тук към него и пак се завръщах. Дали защото все още търся посоката на моето щастие или просто , защото ще чакам топлия зимен фьон да развее косите ми, да очисти ума и душата ми. Тук!
