Sara Tavares - Sofia 26.06.09

Музика от Кабо Верде, от Португалия.... Музика за духа, за самотата, за щастието, за любовта, за малките усещания, които изпълват обикновения ни ден.... Музика от сърцето, от океана, от израстването на духа, от тази, която просължава да търси себе си...
Всичко това можеха да усетят присъстващите на концерта на Сара Тавареш в София в онази прохладна петъчна вечер в зала България, в столицата...
И за два часа животът все едно се разля като топли капки върху африкански цветя не далеко от подножието на Пику ду Фогу...
Поетичността, хипнозата от звуците, португалския език, както и миксовете от английски, френски и креолски език омайват и подтикват към възторг!

O amor é tudo, Amor é asas, Amor é Momento, Amor é sede, Amor é agua, Amor é mundo,
Amor é alimento, Amor é corpo,
Amor é alma, Amor é magia,
Amor é do vento eternamente.

И все пак...

От доста време се лутам в мислите си и ту намирам вдъхновение, ту губя желание да го споделя... Може би е заради дъжда, който измива ежедневието ми, а може би заради времето, в което се потапям и забравям.
Преминах толкова емоции, че дори чувствам израстване в самата мене. Върнах се в детството и спомних хилядите моменти, в които тичах все така сляпа пред пейките на панеления блок.
И може ли да обясня всички тези чувства?! И някак си чувствам апатия, когато трябва да го сторя пред себе си...
Онези все по-силно жадувани испански купнежи всякаш ме заляха последните месеци. Разбира се, една тъжна новина успя да погаси милионите пламъци. Не знам защо все по-силен става страхът от това да говоря за смъртта. Смъртта като част от битието и същевремнно небитие, смъртта като загуба на нещо, което си харесвал, а може би смъртта като онова непредсказуемо събитие, което обгръща в мистерия "безсмъртието" след живота...
И въпреки това тази гръмотевична нощ, в която пиша, ми се вижда като че ли по-страшна и от смъртта... Толкова е топла, мокра и някак все повече зловещо празна...повече от мен самата...
И сега, когато съм на края на началото, се чувствам не по-малко различно от началото на това, което измина, и същевремнно толкова далеко от това, което бях! И не знам дали борбата с времето ме е направила по-силна, или може би по-непредсказуема в нещата, които решавам да правя. Представата за страховете ми живеят все още като призрак в главата ми, но все по-размит от толкова дъжд.
И уви... пак съм тук и пак не знам защо...Какво искам да дам, а то е толкова много, какво искам да взема...все тайни, който крия от разума.
И отново съм изморена и пълна с толкова енергия, която крия или по-скоро пазя за моментите, които няма да бъдат. Иле ще... Отдавам се на сънища...