Лудост

Лудост

Отприщен гняв,
примесен със смях у малко
тъга....
Крещи в тишината,
напук на тъгата,
пречупва реда
и става по-хубав...света!
Зареяни погледи
невинна усмивка
огрява лице.
И скучни са хората,
безлична природата,
не едно сърце бие в теб,
а са две!
Виждаш все образи,
чуваш все истини,
ала късно е вече на глас
да ги кажеш...
щом за хората ти си в душевен несвяст,
щом лудостта е взела
твоето съзнание!

Нека ти разкажа... (уроците, които ми помагат да живея)

Неотдавна се сдобих с една книжка, на която погледнах доста скиптично по простата причина, че никога не съм си "падала" по този тип литература. Учудващо, останах запленена още след предговора, който (да си призная) понякога не чета.
Това са уроците на аржентинския терапевт и специалист по гещалтпсихология Хорхе Букай, предадени на читателя по толкова впечатляващ начин. Странно е как може толкова силно да ти въздейства даден човек?! Самата книга пресъздава поредицата от сеанси на Хорхе и студента Демиан, отишъл при него, за да разреши житейските си проблеми. Интересното обаче е, че отговорите на всички търсени въпроси, Демиан получава под формата на истории, антични митове, притчи, мъдрости, народни приказки... И Господи, те са толкова въздействащи, че си давам сметка за толкова много неща. Помогна ми да се науча да се самоуважавам, да бъда като че ли още повече себе си, че слабостите и спадовете в живота са за това - да усетя по-силните и истински неща по пътя на съществуването си.
С удоволствие ще споделя две от любимите си приказки....

Царят, който страдал от циклотимия*

(Тибетска народна приказка)

*Лека форма на маниакална депресия, при която се редуват състояния на психическа възбуда и понижено настроение.

Имало някога един могъщ цар, който управлявал в далечна страна. Бил добър владетел, но имал един проблем: в него цякаш живеели две личности.
Понякога се събуждал възторжен, ликуващ и щастлив.
И тези дни били прекрасни още от сутринта. Градините на двореца изглеждали по-красиви, слугите ставали като по чудо любезни и усърдни.
На закуска му се струвало, че в царството му се добива най-доброто брашно и се берат най-хубавите плодове.
В такива дни царят намалявал данъците, раздавал богатства, правел добрини и законотворствал за мира и за благото на старите хора, изпълнявал всички молби на поданиците и приятелите си.
Но имало и други дни.
Черни дни. Сутрин се събуждал и се чудел дали да не поспи още малко. Но когато осъзнал, че му се иска, било вече твърде късно, защото съвсем се разсънвал.
Колкото и да се мъчел, не можел да разбере защо слугите му са начумерени и дори не го обслужват добре. Слънцето му пречело повече и от дъжда. Храната била гореща, а кафето - твърде студено. При мисълта, че трябва да приеме някого в кабинета си, го заболявала глава.
В такива дни царят сещал за задълженията, които е поемал преди, и го обземал стах, като се замислял как ще ги изпълни. Тогава повишавал данъците, конфискувал земи, хвърлял в затвора противниците си.
Със страх от настоящето и бъдещето, с натрапчивата мисъл за грешките, допуснати в миналото, той законотворствал против своя народ и думата, която изричал най-често, била "не".
Съзнавайки трудностите, които му създавали тези промени в настроението, царят свикал всички мъдреци, вълшебници и съветници в царството при себе си.
-Господа - рекъл им той. - Всички знаете за промените в настроението ми. Всички сте имали полза от въодушевлението ми и сте патили от гнева ми. Но най-много от всички страдам самият аз, защото всеки ден трябва да руша това, което съм направил преди, когато съм виждал нещата по друг начин. Вие, господа, трябва да се потрудите заедно и да откриете някакъв лек, било то отвара или заклинание, който ще ми помогне да не бъда толкова безразсъден оптимист, че да не съзнавам поетите рискове, и такъв невероятен песимист, че да потискам и наранявам тези, които обичам.
Мъдреците приели това предизвикателство и посветили няколко седмици само на царския проблем. Но не открили лек за страданието му нито в алхимията, нито във вълшебствата, нито в билките.
Накрая съветниците се явили при него и признали своя провал.
Същата нощ царят плакал.
На другата сутрин при него пожелал да се появи някакъв чуждоземец. Това бил странен тъмнокож мъж, облечен в дрипава някога бяла туника.
-Царю честити - рекъл мъжът, покланяйки се. - Там, където живея, се говори за болката и за мъката ти. Аз дойдох да ти предложа лек.
И свеждайки глава, подал на царя една кожена кутийка.
Изненадан, но и обнадежден, царят отворил кутийката и погледнал вътре. Там имало един посребрен пръстен.
-Благодаря - казал царят, въодушевен. - Това вълшебен пръстен ли е ?
-Наистина е такъв - отвърнал странникът, - но магическата му сила не действа просто като го носиш на пръста... Всяка сутрин, щом станеш от сън, трябва да четеш надписа върху него и да се сещаш за тези думи винаги, когато го погледнеш.
Царят взел пръстена и прочел на глас:

"Знай, че и това ще мине".

Часовникът, който е спрял на седем часа

(Оригиналният разказ е на Джовани Папини)

На една стена в стаята ми е окачен красив старинен часовник, който вече не работи. Стрелките му, спрели открай време, сочат невъзмутимо един и същи час - точно седем.
Открай време този часовник е само ненужна украса върху белезникавата празна стена. И все пак има два момента през деня, два кратки мига, в които старият часовник сякаш се възражда отново от пепелта като птицата феникс.
Когато в лудия си бяг всички часовници в града ударят седем часа и механичните кукувички и гонгове заповтарят по седем пъти своята песен, старият часовник в моята стая сякаш оживява. Два пъти на ден, сутрин и привечер, часовникът е в пълна хармония с останалия свят.
Ако някой види часовника точно в тези моменти, би казал, че върви чудесно... Но след това, когато песента на другите часовници стихне и стрелките им продължат по скучния си път, моят стар часовник застива, верен на часа, в който някога е спрял.
Но аз обичам този часовник. И колкото повече говоря за него, повече го обичам, защото чувствам, че приличам все повече на него.
И аз съм застинал във времето. И аз се чувствам прикован и замрял. И аз донякъде съм излишна украса на една празна стена.
Но се радвам на кратките мигове, на които идва като по чудо и моят час.
Тогава чувствам, че съм жив. Всичко е ясно и светът е прекрасен. В такива мигове мога да творя, да мечтая, да летя, да казвам и чувствам повече неща, отколкото през цялото останало време. Това хармонично общение настъпва и се повтаря непрестанно, като неумолима закономерност.
Когато го изпитах за пръв път, исках да се вкопча в мига, мислейки, че мога да го задържа завинаги. Но не стана така. И на мен, както на моя приятел - часовника, времето на другите ми се изплъзва.
...Когато моментът отмине, часовниците, намерили убежище при други хора, продължават своя ход, а аз се връщам към обичайното вцепление, към работата си, бъбренето в кафето, към скучния ход, който обикновено наричам живот.
Но знам, че животът е нещо съвсем друго.
Знам, че животът, истинският живот, е сбор от онези мигове, които макар и кратки, ни карат да се усетим, че сме в хармония с Вселената.
Почти всички смятат, горките, че живеят.
А има само мигове на пълнота и онези, които не ги знаят и упорито искат да живеят вечно, ще бъдат осъдени да останат в света на сивия и еднообразен ход на ежедневието.
Затуй те обичам, стари часовнико. Защото ти и аз сме едно.

Изповед

От скоро започнах да се замислям дали съм онази жена, която винаги съм искала да бъда?!? Сред всичките объркани мисли в главата ми съзнах и факта, че може би не изпитвам страх и от самотата, а само страх от болката, че тази самота непрекъснато се повтаря.
Прочетох веднъж едно стихче, което започваше така „ Живея, без да живея в самия себе си...”. Странно, но едва чак сега съзнах идеята на казаното.
Прекарах кошмарен 8-ми март. Може би, не, защото не се чувствам жена, а просто защото дойстойнството ми на такава е някак смазано. Преследвам една смешна мечта да подредя живота си, да преживея себе си! И когато в един момент с оптимистична усмивка си казвам – Да, ще успея – всичко, в което вярвам си отива. Мисля си и за приятелите... За това какво е мерилото, което прави от даден човек твой приятел, каква е реакцията му в моментите на апатия и тъга.... Уви, отговорите ми са неясни!
Тази нощ сънувах сън. Страхотен сън! Може би дълго време не съм имала онова усещане на задоволство и сигурност в момента, когато отварям очите си, до този миг, в който един безчувствен глас пронизва през едно всичките ми сетива, за да убие и последната усмивка!
Вярата учи, че с последователност и чиста надежда хубавите неща сами идват. В интерес на нещата, аз ги чакам цели 23 години. Не, че съм изгубила самата вяра, че един ден ще ми се случи най-после нещо хубаво (Дано даде Бог на всички такова щастие!), но онова съмнение за това каква е съдбата ми в този живот непрестанно прегризва упорито оптимистичните ми мисли! Защото ако всеки има мисия в това привидно материално съществуване, то аз усещам, че моята е да раздавам душата си и да остана сама. Не знам колко удовлетворяващо може да бъде?!? Но в онези моменти, когато духовната удовлетвореност отстъпи на агонията на тялото и сърцето за минути внимание, светът започва да се руши, всяко утро става все по-тъмно и залезът ме моли да си тръгна с него...
И в почернените мисли изцяло се забравям... Дишам, но всякаш не съм жива! И все пак съм тук, за да изповядам душата си, да затварям очи и да преживявам нехайството на хората, които обичам, да обръщам гръб на злословниците и да се преструвам, че оцелявам. И защо?!? Защото изглежда, за да ме има такава, така е рено да бъде! И ако не умра някой ден в самота, то може би ще бъда най-щастливият Човек!