Еманация на една жажда за менталност

Ескадрон от мисли - прераждане

2011-10-06T16:33:00.000-07:00

Оковите на времето все повече блъскат стареещите мачти. Един бунтарски стих, глътка хладен въздух и вече сме готови да отплаваме към епичните брегове, където ни чака всяка сутрин до болка познатото ежедневие.
Не ми се говори за герои, нито за славни творци на словото, нито за дръзки мислители... Все повече искам да помълча, разказвайки в тишина стотици слова. Една електрична тишина.
Пълноценна и и все по-обичана! И когато до преди година блуждаех в лабиринт от лични съмнения, научно познание и безброй желания, в настоящето съм толкова далечна. И като един Байрон, родил артисцизъм в агресия, аз раждам скрито вдъхновение от толкова щастие.
И въпреки че знам на къде съм тръгнала, не знам дали не би било по-редно да се вслушам в думите на Кромуел, че най-далеко стига онзи, който не е знаел на къде отива...
Пред погледа ми е старата карта на света, която някога някой ми подари. Пресичам меридиани и някъде близо до Африка брегът е разкъсан от "разломите"на пожълтялата хартия. Неспокойно се взират в мене безброй назъбени върхове на Драконовите планини, които някога ще удостоя с присъствието си?
Объркан свят! Изпълнен с толкова жажда и толкова малки дела днес. Мечтая за нещо голямо... Без грам съжаление, без минути тъга все още вдигам старата котва и чакам пасата да духне в платната ми. И като с мощна флотилия ще плавам с толкова много идеи, с толкова много вдъхновение.
С видно спокойствие и блага усмивка аз тръгвам към себе си.

Едно старо вдъхновение с малки редакции

2011-10-06T16:06:00.000-07:00

Вярвам, че трябва да следваме мечтите си безусловно! И както всяка мечта е съпътствана с промяна, ние следваме промените и се преоткриваме...
Понякога се сливаме с всичко "нормално" и забрвяме да изживеем онези моменти, в които повече от всякога сме ние самите. Понякога в стремежа си да догоним "недостижимото" излизаме от нормите, които обществото нарича "правилни"... И така трябва да бъде!
И ето, че аз съм тук! Разчупила всичките си порядки, преборила "недостижимото"! За сега... Опитвам се да се впиша в "норми", различни от тези, в които съм живяла до момента и отново изграждам себе си. Преоткривам нови общества, нови порядки, нови култури и в стремежа си да се интегрирам в тях, така силно крещя в своето "различие". Но не мога да скрия, че тази роля ми харесва...
Получих подкрепа, получих признание, получих удовлетворение от куража си, който не беше сломен след всичко изживяно. Не знам какво ще бъде утре? Дали ще имам земя под краката си? Дали ще имам хляб, с който да нахраня тялото си? Дали ще имам елексир, с който да лекувам душата си?
Знам, че днес в спокойствие от промяната съм благодарна на малкото, което имам, на хората, които повярваха в мен!
Слънцето все още следва линията на залеза... Луната се усмихва прикрито до стар, угаснал комин до площад "Ракел Майер", а аз с нескрито удоволствие наблюдавам забързания ход на автомобилите по булевард "Паралел".
И сред цялата меланхолия от дистанцията с любимите ми хора, най-после намирам спокойствие!

На Дарина Миланова и Дана Арининска - две от най-забележителните личности в моя живот! Благодаря ви, че винаги сте до мен!

Барселона
06.10.2011

Есен е...

2011-09-06T08:16:00.000-07:00

Кръгозори надвесени

и сплътени тъми.

Ръми,

есен е.

В глухи жалби унесени,

ние бродим сами.

Ръми,

есен е.

Николай Лилиев

¡Hablemos español!

2011-06-18T04:52:00.000-07:00

Да говорим испански! Или това е един от призивите на този може би скучен съботен ден - световен ден на така омайния ми испански език.
Понякога се питам с какво толкова ме омагьоса този език, спомняйки си онзи ден, когато за първи път видях лицето на Señora Martínez. Подсещам се за първите си думи, песни, за първия си изпит... И днес, след всичко, до което имах шанса да се докосна, си давам сметка, че това е най-голямото богатство, което съм намерила, а именно - испанския език!
Той е моята емоция! Свобода! Мечта! Изказана радост! Той ме научи да чувствам други хора, други култури, други територии...
И в ден като този се замислям кои са моите любими думи...

caricia - милувка
amanecer - разсъмване
crepúsculo - здрач
circunstancia - обстоятелство
calle - улица
nostalgia - носталгия
salvación - спасение
agradecer - благодаря
huella - следа
....

И колко още красота могат да скрият толкова много думи, натоварени с тежкия смисъл на тяхната десйтвителсност, но и на тяхното звучене... И не защото биха били думи, произнесени на език, различен от българския... Просто защото бележат възхищение и благодарност за това, че могат да бъдат казани на испански.

С благодарност към всички онези, които споделят любовта ми към испанския език и които допринесоха и помогнаха днес той да бъде част от живота ми!

Nevermind, I'll find someone like you!

2011-05-11T07:31:00.000-07:00

Изминаха толкова години, че чак ми се иска да не бъда сега тук. Може би напред във времето или назад в миналото... Понякога е толкова трудно да живееш в настоящето, да бъдеш своя Аристотел на времето или може би дерзаещия Колумб на нови Индии.
Днес е денят! Сега е моментът! Това е мигът, в който да си спомним колко по-леко би било ако съблечем дебелите зимни дрехи. Онези, които ни пречат да почувстваме топлината на нечии чакащи ръце, горящата ласка на самотата, с която така искаме да се разделим.
Какво така трепетно желая?! - да споделя, да науча, да чуя... Какво очаквам?! - други гласове, други погледи, други усмивки, друга красота, където и да е тя...
Дали желая някого като теб, може би по-добър, по-силен, по-самоуверен?! Само ако можех да избягам от моята зима... Само ако можех да достигна тропика...
И през толкова много паравани от лед усещам някого, чакащ, толкова напомнящ за нещо отминало, което някога, в друг свят е било. Усещам своето начало, своя край, своя свят, за който още някой мечтае с мене.
Ще те намеря! Може би не сега, може би не утре... Просто знам! Но ти ще си там, в пролетна одежда с аромат на майски дъжд, с великолепието на планински връх, с поглед като неугасващо слънце... И аз ще те гледам и с отворена длан ще протегна плахо ръка. Една студена ръка, очакваща топлината ти!

Време е ...

2011-03-27T02:23:00.000-07:00

Когато до скоро бях обзета от мисълта за безкрайните самотни дни, от безбройните екзистенциални въпроси на аз-а, днес се събудих до мен, в красивата пролет, която започваше да ме обгръща. И колко дълго чаках този момент...

И колко още такива моменти ме чакат? В илюзиите на колко истини ще се пробуждам всяка сутрин? Колко ли пеперуди ще почувствам, за да заслужа нечия любов?
И тленността на всички онези неща, на всични онези, на нас самите, които обичаме, ще правят илюзиите по-лъжливи, по-болезнени, по-тъжни.
Понякога в колебанията на действията съзнаваме магията на малките моменти и в порива се впускаме както никога! И може би, така трябва да бъде винаги... И не е важно какво толкова ще оставим след себе си, ако никога не сме се научили да живеем за себе си!
Талантът се култивира в самота, казва непоколебано Гьоте. Самотата ражда хуманизъм, четейки Цвайг, но преди всичко самотата е дългиат път в това да разберем себе си, преди да се отдадем на другите!
И днес, в разцъфващата пролет на живота, на света, потопени в първите мартенски лъчи на неугасващото слънце, е време да раздадем цветовете на мислите си. Онези мисли - по-позитивни от всякога, по-хуманни, по-авантюристични, по-животворни. Време е да забравим тъжнатите и едноцветни дни! Време е да забравим да мислим за далечното бъдеще и да се отдадем на безкрайното настояще! Време е да разтворим ръце, без да очакваме да хванем пеперуди! Време е да затворим очи и без притеснение да ги оставим под капките дъждовна вода! И макар в сянката на малко илюзии нека продължаваме да мислим за "единствения" миг, който очакваме измежду многото, които трябва да изживеем - преди всичко за себе си!
И с това аз изпълвам своята философия ДНЕС!

2010-12-31T05:42:00.000-08:00

Светът няма да спре да се върти просто защото понякога ни се иска да се свърши. Промените бележат живота ни и няма нищо по-естествено от еволюцията на личното съществуване, белязано от тези промени.
Бог е във всеки и живее в нас като всеки един, а истината за самите нас откриваме едва, когато намерим сили да простим на себе си, за да разберем заобикалящото ни.
Няма нищо по-хубаво да изберем да бъдем радостни от това да сме тъжни. Губим се толкова много, че понякога предпочитаме да приемем тъгата, защото е по-лесно да свикнем с нея, от колкото да търсим причините, с които да я променим. И това е толкова естествено. Защото това е част от баланса, който търсим.
Изживяваме промените с усмивки, със сълзи и понякога дори мислим как изборът към промяна нарушава личния ни баланс. Разказваме истории, за да облекчим вътрешния си свят, за да потърсим облекчение на онова Его, което крещи с пълен глас в нас.

Измина още една година. Изминаха поредица от тъги, поредица от хубави събития, които бележат с всяка година живота и може би го правят по-пълен, по-празен, а може би по-богат на опит... Измина още една година, препълнена с въздишки от това, което е можело да бъде и което не е било. Година, която след време може да не спомняме или която няма да искаме да спомняме. Година, в чийто край се замисляме отново за краткия тленен живот и физическо съществуване и мислим за идните дни.
Гледаме морето и търсим знак във вълните, които мият краката ни. Търсим надеждата, която може би ще изхвърли водата на брега и ние ще я сграбчим и ще тичаме по мокрия пясък, за да я спасим. Поглеждаме хоризонта, а той е толкова безкраен и нелепо сив, че ни се иска да се изгубим в него. Но продължаваме да сме тук. Мием в сълзи лицата си и бягайки от промените, отново ги търсим!
В един свят, който е толкова истински, реален, мълчалив и потаен ние все още сме тук, желани или не, но Тук! И търсим баланса след всяка стъпка, след всяка промяна.
Не мога да променя нито хората, нито събитията, защото аз се променям. Не мога да създам нови реалности, защото те ме създават и те ме променят. Но мога все още да дишам и да очаквам...

2010-12-08T16:24:00.000-08:00

Сърцето ми е като вещ без стойност.

В немилост

В здрач

В мъгла

В далечно измерение ...

Кърви стоманена душа!

И в мокра прах

И бледи скули

И в почва без трева...

Мълчанието се губи

И прави от тъгата...

Суха длан!

И хидяли пирони

В старата дъска

В ръжда обливат...

И сутрешна дъга

Блести!

Без цветове...

Разрязва като сърп небе

И прави светлината

В ад.

Във порив вятър

и дихание

и смрътоносен вик

отнася сухото страдание

от празна стая

с нечий лик.

Пролог

2010-10-01T11:07:00.000-07:00

Остават толкова много неразказани истории... започнали някога като приказки, завършили като стягащ гърлото сезал. Понякога е по-добре да бъдат премълчани, понякога е нужно просто да бъдат чути, а понякога просто ги съпреживяваме до безкрай.

Вярвам, че историите никога не са такива, каквито всъщност ги разказваме. И не защото понякога думите са безсилни да предадат истинността на чувствата, а просто защото остават в забрава онези мимики, онези погледи и празни въздишки, които вдъхват живец.

Някога, в толкова далечното време обичах да слушам истории. Дали заради детската ми същност, която все още развиваше своята фантазия, или заради факта, че просто трябваше да ми бъде разказано, за да заспя, не помня добре. Днес аз разказвам истории. И не ги разказвам, защото съм страхотен разказвач, а прото защото харесвам публиката си!

Днес аз така жадувано копнея да разкажа историята на живота си до момента, но в дългите си размишления открих, че отново ще останат неразказани истории. Истории, които малцина познават. Истории, които мнозина знаят, но не разказват. Истории, които потъват в забрава, просто защото са се случили.

Колко ли истории могат да разкажат хората... Понякога не знам дали преобладават тези, които по-скоро не искам да разкажа или тези, които ме е страх да разкажа заради самата себе си.

С всеки ден нося все по-тежко бремето на моито истории. Самата аз не бих могла да ги определя като „хубави” или „лоши”, просто защото всяка една от тях носи камъни в джобовете ми.

Историите ме правят по-малко сама. Защото днес, след многобройните рискове, които промениха живота, аз продължавам да бъда сама. И може би така ще остане до края! Обичам самотата. И толкова много съм свикнала с нея, че дори след този пореден крах, наречен „моето пътуване в Португалия”, аз отново все по-силно я прегръщам.

Чудно нещо е самотата. Изпита е с толкова много истории, разказани, неразказани, забравени... Но те са част от нейната крехка същност. И когато с наслада мислим, че сме я отминали, тя пак се завръща – като тъжно фадо, което припяват всеки ден вълните на брега.

Днес разказах история и на океана... Разказах, защото той, като една малка самота, ще погълне безмълвно мислите и ще направи от тях морска пяна... Ах, толкова много морска пяна...

Mi vida es como un fado…

2010-09-27T12:54:00.000-07:00

Una voz perdida en el mar...

Una canción que no tiene quién la cante...

Un recipiente lleno de dolor

Un origen olvidado,

Una sombra del amor.

Perdiendo ya las huellas

Desnudando hoy los ojos

Sigo teniendo yo deseos...

Cien Deseos de dolor.

Escapar, ¡ya no puedo!

Esperar es lo que me queda...

Una vida llena de belleza.

Y la luz que me alumbra...

Una luz ténue y opaca, de tristeza y amargura

que me dice lo que soy.

Es pecado...

¡Acaso, es pecado tener el alma como el fado!

Reflexiones...

2010-09-26T08:16:00.000-07:00

Понякога малките чудеса маркират дългия път, който душите извървяват в очистване на толкова много грехове, ако самият Живот по своята същност не е също греховен!

Понякога вярвам в себе си и по-малко в Съдбата, която Някой е избирал за мене!

Понякога вярвам повече в хората и по-малко в себе си, Жената, която "siempre pierde el rumbo" (винаги изгубва пътя)!

Не знам дали понякога не вярвам повече в самотата от колкото в любовта, защото сълзите на самотника са по-истински от тези на плачещ влюбен!

Разбира се съмненията в какво да вярваме, по колко и как са възможно нак-истинската причина да пиша, да плача, да се смея и да продължа да надигам глава след всяко падане.

Дали е по-скоро практично да вярваме в живота – такъв, какъвто ни се случва или по-скоро прагматично да продължаваме да го живее, какъвто би се случил, по Негово желание... Знам ли аз – една грешна романтична реалистка на своето време, живееща повече с чуждите болки!

Животът е прекалено кратък, за да спираме и да поемаме многократно въздух и умислени да спомняме изживяното до днес. А може би е все пак необходимо да спрем за миг и да вдишаме толкова дълбоко, че изпълните дробове да ни подсетят, че все пак Живеем! Живеем днес, независимо от миналото, независимо колко кратко може да бъде бъдещето!

И колко много не обичаме да падаме... Когато спънати в препядствията на чуждите грешки, може би неколкократно причинени и от нас самите, разбираме вкуса на болката. Онази физическа болка на дете, паднало в пясъка, до тази дълбока болка от загубата на човек, когото да обичаме. И когато все пак някой попие сълзите ни в дъждовната нощ, в пътуващ влак, в прегръдка, ухаеща на не толкова ухаеща роза, подарена в малко кафене на забравена улица, се сещаме, че Трябва да вдигнем глава и заради други!

Понякога потъвам в опиум от музика, която събужда очите ми и те не заспиват, търсещи скрити силуети в тъмното!

Понякога като един Валери Петров вярвам в необходимата раздяла по пътя на разумната любов!

Понякога може би искам да заровя ходилата си в пясъка и смирено да чакам морето, на което да разкажа живота си! Краткият все още мой малък живот!

Поемах различни посоки, безкрайно дълги пътища... Тръгвах ту към себе си, тук към него и пак се завръщах. Дали защото все още търся посоката на моето щастие или просто , защото ще чакам топлия зимен фьон да развее косите ми, да очисти ума и душата ми. Тук!

И все пак ще тръгна към теб!

2010-08-22T00:28:00.000-07:00

От далечния 4 юни, когато за последно бях провокирана да напиша няколко реда, ето че аз отново съм тук. Не знам дали искам да пиша за безумното си щастие или промените, които настъпиха през последните 2 месеца и половина... Във всеки случай, те са толкова силно обвързани, че само тези, които ме познават, могат да опишат как по-скоро се чувствам!

През всичките тези години никога не бях губила мечтата си да бъда това, което искам и още повече там-където то ме дърпа. И веднъж почувствала оживителната сила на океана - му се отдадох! Сега съм негова и в сянката на оставащите до заминаването ми дни подготвям цялото си същество за нашата безкрайна среща.

Не знам дали трябва да крещя в наслада или просто да оставя мълчанието да изрази необхватността на чувствата ми, които най-после са истински, споделени... И днес аз вече Дишам! Вдишвам въздуха с такава наслада и като пеперуда, която с пърхането си е разнесла тичинков прашец, раздавам любов!

Заминавам! И днес това е погълнало всичките ми мисли!
Спокойна, сигурна, с доверие!
Аз идвам при теб!

Отново ще тръгна, не към теб, а към себе си!

2010-06-04T14:54:00.000-07:00

Толкова много завръщания у дома. Един дом - толкова несигурен, като самата мене понякога, но със сигурност непостоянен. Една стара маса, чието дърво е изгубило цвета си. Една малка плетена кушетка, която времето все повече кара да скърца.Едно малко легло, попило безброй мечти на бъдещето ми.

Пътуваме... И всеки - като един Магелан на своето време - знаем, че ще намери всячески желания път до мястото, което е бленувал... А онази омразна надежда винаги ще разкъсва ума!
Светът е бил, е и ще бъде... Може би по-различен, може би по-грозен, може би по-безнадежден, или напротив! Светът ще се свърши понякога с едно вечно затваряне на клепачи, но ще започне с писък за други. Светът ще е малък за онези, които като Магелан търсят безусловно онзи "пасо"(проток), носещ щастие. Светът ще е все така необятен и голям за други, които дават възможност да докажат на себе си, че са толкова "малки".

Но аз все още се завръщам от всяко свое търсене, от всяко deja vu, което е изпълвало бъдещото ми настояще и все още търся своя "пасо". Дали защото съм изгубила картата, с която да го търся, или защото разчитам погрешно условните знаци на нея...не знам!
Но не спирам да мисля... Защото мисълта ме изпълва с надежда, изпълва със смисъл идеята да бъда запомненапоне от себе си!
И дори, когато по скалистите брегове на на някой мразовит и забравен залив, в студ и в бури съм чакала с месеци и пак съм се завръщала, готова отново ще тръгна от къщи, когато усетя мусона...

Посвещение за "един празен, каменист Атлантически бряг". Бъди щастлив!

Млякото на скръбта

2010-04-11T04:44:00.000-07:00

Една изключителна, толкова истинска и драматична история, отразила тежките времена на тероризма през 80-те години на двадесети век в Перуанските Анди.

"La teta asustada" ("The Milk of Sorrow") или "Млякото на скръбта" е може би най-добрият испаноезичен филм, правен през последните десетилетия, който съм гледала.

Режисиран от Клаудия Йоса (Claudia Llosa) и участието в главната роля Магали Солиер (Magaly Solier), филмът разказва за последиците от страха и мъката на жените, изнасилвани по времето на политическото насилие в Перу (1980-1992).

Млякото на скръбта, или така е наричано онова рядко заболяване от страх и страдание, предавано от майките на децата чрез кърмата.

Въпреки че филмът не уточнява времето и мястото, когато са били извършвани издеятелствата върху много перуански жени, песните, изпяти на кечуа от майката на главната героиня предават така достоверно истинския ужас, преживян през времето на тероризма. Време, когато жените са тичали плахо по улиците, с вкопчени ръце към стените на заобикалщите ги сгради, криели са се в планините и са втъквали картоф във вагината си, за да се предпазят от бременност, като последица от множеството изнасилвания.

Филмът разкрива вътрешната драма на Фауста, чието заболяване сякаш е "откраднало душата и". Тя живее със страха от ужасните истории на починалата пред очите и майка, в свят на травми и страдания, отблъскващ всички около нея, най-вече мъжете.

Преживяваща миналото на фона на по-безопасното настояще, Фауста прави с тялото си всички онези неща, които са правели жените по времето на военните конфликти.

"No ves como quieres seguir viviendo!!"("Не виждаш ли, че искаш да продължиш да живееш!!"). Фауста се изправя малко по малко срещу страховете си, провокирана от действията на своя чичо и градинаря, който печели доверието й, общувайки с нея на родния и език-кечуа.

Един филм, пропит с толкова много болка, че сякаш спира дъха!

Един филм, който ме принесе в света на жената, имала участта да изживее страха на войната.

Един филм, който със сигурност заслужава да се види.

И някак си остава надежда...в света на страданието. Надеждата, показана чрез символа на морето!

Филмът е номиниран и спечелил редица награди, сред които - за най-добър чуждестранен филм, за най-добър испаноезичен филм, за най-добра главна роля и т.н.

Reflexiones...

2010-04-08T02:55:00.000-07:00

Един трън сякаш убоде цялото ми същество!
От години не бях мислила за нещата, които можех да бъда и да имам в момента, ако бях заминала с него... да живея живота, който винаги съм искала, където винаги съм мечтала.
Умислена от часове, усетих онази носталгия от нещата, които никога не си имал или не можеш да върнеш.
Моментите идват и си отиват. Само дето ние не знаем кога и как да вземем истинските решения. Тези решения, които един ден няма да ни карат да се замисляме в мигове като този, в който се намирам аз.
"Gil Nunes says: no puedes pensar tanto en el pasado",("не мога да мисля толкова за миналото"), каза един мой приятел в отговор на всичките ми размисли. Дали бягството от размисли по отминалите момента би навредило толкова много на тези, на които им предстои да преминат, или просто се страхуваме да не разшием онези стари кръпки, които сме направили с времето, за да крием тръните в копринени джобове?!?
Когато преди почти пет календарни години бях готова да рискувам живота си тук, образованието си, близките си и редица по-маловажни неща, за да замина за страната на мечтите си при човека, в когото бях влюбена безумно, и на вид нащата изглеждат така прости, погледнати днес ми изглеждат толкова сложни... Не искам да забравям, но не искам и да съжалявам... Да съжалявам за неща, които реално се отричат в главата ми сега и за които отново бих рискувала, може би не със същата страст и емоционалност, но с достатъчно желание.
Тъжно е... още повече, когато говорим за една толкова голяма дистанция - дистанция във времето, дистанция в нейното пространствено измерение. И въпреки че тази дистанция толкова силно лекува понякога мислите, които искам, но не забравям, не се страхувам да си спомня дори за миг всеки момент от миналото!
Не искам да си забранявам спомени и отминали възможности, може би , защото са част от моето израстване.

И днес, след толкова спомени, припомнени лица и малко тъга, сега се усмихвам, макар да ми се иска да заплача! Усмихвам се, защото понякога неправилните ибори водят до по-правилното изживяване на себе си, а в случая да пиша това, което пиша. И въпреки че реалното осъзнаване на идеала за онова, което по една или друга причина сме изгуби, е може би нереално носталгично, една истинска усмивка от настоящето може за пореден път да зашие компринените джобове...

На Jaymes De Mendonça Roriz

За голите илюзии

2010-03-30T21:13:00.000-07:00

Колко ли много саможертви струват правото да си заслужим трохи от щастие?!
Колко ли неизказани желания крием в опита да изградим компромиси в името на връзките си?!
Многобройни са делата, които очертават пътя на надеждите ни...
И понякога, макар и пречупени като клони след пролетна буря, разцъфваме, ала за кратко.
И понякога оголваме внезапно илюзиите на вярата си и сякаш обедняваме изведнъж.
Романтиката на първата любов далеко е изгубила спомена за толкова разочарования. Тъгата от последната обаче, препълва все повече скрина с горчиви спомени.
И някак всичко звучи толкова песимистично и така иронично деформира реалността. И все едно история за Калисто и Мелибея преживяваме нашите истории, но в далеч по-съвремен вариант. Уви, неизбежно е да живеем в заблудатата на облечени от успокояващи карамелени мисли мечти, за да дочакаме дъжда, отмиващ всичко. И макар и в слънце, вятърът винаги ще ни напомня за студа, който все някога ще дойде.
И може би, така е най-добре...
Остава само онази скрита и нежна, носталгична романтика, която няма как да не почувстваме след стих на Дебелянов.
Остава горчивият вкус на кафе сутринта, когато градът все още не се е потопил в смог от тихи, сиви въздишки.
Остава един покорен поглед в очакване да се случи нещо ново и все така непознато.

Принцеси

2010-03-22T00:09:00.000-07:00

Един величествен силует на никога неспящ град... Една оживена улица, огласена от безброй гласове, езици, но споделила правото на една и съща съдба...
Преди година, провокирана от множеството клипчета с драматични монолози и диалози в YouTube се захванах с търсенето на един филм, който няма как да се забрави от хората, които болезнено вярват в нещастливия развой на една човешка история.
"Принцеси" е филм на Fernando León de Aranoa (Фернандо Леон де Араноа), с редица премии и награди, сред които три премии Гоя на Испанската академия за кино, който определено смути и възхити западноевропейското кино.
Това е историта на две отчаяни жени, на две проститутки с различен етнически произход, различни спомени, толкова много мисли и споделена настояща съдба. Candela Peña (Caye, Кайе), Micaela Nevárez (Zulema, Сулема), двата основни персонажа в "Принцеси" повече от успешно пресъздават образите не само на две жени, принудени от стечение на съдбата да изкарват прехрана на улицата, но и да разкрият хората, зад тези образи.
И с идеята да не попаднат пред погледа на изпълнени с предрасъдъци хора, Араноа успешно се справя със задачата да направи един повече от забележителен филм.
Самота и носталгия...по нещо, което дори не си имал, а може би искаш да имаш. Слабости и потребности, които изпълват с емоции всяко човешко съществуване. Заключени във времето, в което жиеем, и все пак толкова нещастни, и все пак усмихващи се...

Провокирана от редица сцени, се замислих за поредица от неща, чието звучене във филма, го прави толкова необикновен.
"Съществуваме, защото някой мисли за нас, а не обратното!"- така философско и така логично. Дали тогава не мислим достатъчно за нещата, които искаме да бъдем или да имаме?! Или просто някой все още не мисли достатъчно за нас самите?!?
Защо носталгията, в своята чиста емоционална природа е толкова голяма, че прекрачва прага на преживяното и ни превзема дори, когато не може да имаме мечтаейки... Живеем от изборите, които безусловно трябва да правим всеки момент и които знаем, че може би не са правилни. Но все пак продължаваме. Крием безброй тайни, които разчупват баланса на мислите и все пак продължаваме да мълчиме. И от време на време просто се усмихваме... просто така, чисто, непренудено, искрено!

Всяко чудо за три дни...

2010-03-18T14:00:00.000-07:00

Толкова много неща си казваме и все пак толкова остават покрити в мълчалива мъгла. Дали защото не искаме да се променяме или просто, защото обмислено търсим нещо, което и самите ние не обясняваме...
Защо наивността ни прави толкова уязвими пред капаните на чувствата?! И защо всяка положивелно приета несегурност почти винаги носи след себе си тежкото бреме на разкаянието?!
Една от безброй главоблъсканици...
"Чудесата", ако може така да дефинираме всички щастливи моменти, са така непостоянна категория... Дали защото сами усложняваме емоциите си с мисли за падение или просто защото географията на разума е изпълнена с толкова депресии, не знам.
Упорито вярвам в науката! И като такава ми е трудно да разбера генезиса на чувствата и психологията на човека. И всеки път, когато причинно-следствените връзки ми доказват, че съм намерила нещата, които обосновават доброто ми настроение и спокойствието, като по ирония на действителността, винаги се разочаровам... Или може би, това е чист ментален мазохизъм, който природата на разума ми следва безусловно!
Нещата се случват и преживяват с времето, като самото време. И в търсене да изградим и изживеем своя жизнен баланс, ние продължаваме да правим основното си задължение - да живеем!
Всяко чудо с времето си, всяка тъга с моментите си.... И това е в смисъла на правилата, за да живеем. И това е балансът. Един толкова труден за мислите баланс, че колкото и да обмисляме действителността, той е част от баланса на пространство-времето. Една почи толкова сигурна, колкото несигурна константа...

Размисли (2)...

2010-03-15T15:51:00.000-07:00

Какво са страховете ни освен признаци, с които да определяме и опознаваме нас самите...
И ако според някои трактовки, страховете ни са просто форми на съмнения, то какво по-хубаво от това да продължаваме да се съмнваме! Защото съмнението като висша форма от еволюцита на разума, или поне така казваше учителят ми по философия, четейки Фройд, то това не би могло толкова да ни вреди, колкото да ни извисява.

Обичам съмненията, но как мраз страховете си... Често се чудя как бих могла да изпитвам така диаметрални усещания към така обвързани чувства?!
Дали просто ми харесва да се унасям в безпочвени илюзии за страхове, които дори реално не съществуват или просто бягам чрез тях от нечия реалност, моята реалност?!
И все пак продължавам да се съмнявам за тази така интересна връзка страх-съмнение. Страхът, като чисто инстинктивна реакция на организма, ме впечатлява като процес, може би, от гледна точка на несподелен опит, от неслучили се ситуации... Разбираме ли страховете си с фантазии или илюзии?! А какво ли по-лично от човешките илюзии...
А може би страхът е вид фантазия, в която психолозите виждат ситуация, различна от действителната, но толкова "реално" украсена от разума, че стимулира ли стумулира адреналин и кортизол, "които буквално ни побъркват".
Нормално! Всичко е все по-нормално и всеки път по-сложно!
Страхувам се... И ти се страхуваш! Разбира се, далеко съм от истината на твоите и моите страхове и това ме терзае всеки ден повече....
Ненавиждам страховете си, защото ме подлудяват!Но някак си се чувствам по-истинска! Главата ми нищи все по-подробни детайлите на идеите, фантазиите, реалността ми...
Съмнявам се... мисля ли, обърквам ли ли се или просто тайно желая, страхувайки се?!

И все пак ще се върти!

2010-02-19T23:55:00.000-08:00

И когато в поредната съботна утрин през последните няколко месеца слънцето едвам влизаше с някой лъч в стаята, или поне се опитваше да го прави, ставаше все по-мрачно....
Бях свободна! Бях жива! Имах всичко и същевременно толкова недостатъчно!
Но кой го интересува....
И колкото и да се променяше светът около мене, сънищата си оставаха същите. Все така подтискащи, мрачни, сиви... каквито бяха и мислите ми напоследък.
Не обичам! Не чувствам страст! Не копнея!
И все пак ми е тъжно!
Защо?!? - Защото с всеки ден тук губя части от себе си! И все повече онтологичната ми същност ентропира, за да освободи онази простичка енергия, която очевидно ме прави тази, която ме виждате!
Животът безспорно дава смисъла на децата си. Или може би ние не разбираме какво е той зад фантастичните приказки. Но знам, че все още в моята стая животът е тъмен.

Понякога забравям, опиянена от чужди тревоги... Понякога просто пея! И като че ли за миг светът се обагря в пурпурно-червено и жълто. Сега обаче, отново е тъмно....

Може би нося меланхолична душа... Не знам!
Може би просто като всички изгубвам главата си в мисли за небитието... Възможно е!
Може би всяка еволюция предизвиква революция на състоянието ми!

Уви! Вървя по земята...Променям се или поне така ми се иска! И Тя се променя! И аз я променям! Но какво от това! Дори не оставям следа, която напомня за мене! И тя в ще продължи да се върти... Поне за сега!

"Camarón"

2010-01-22T01:54:00.000-08:00

Tова е биографичен и драматичен филм за живота на несъмнено най-истинския, най-очарователния и въздействащ фламенко-изпълнител на Испания - Хосе Монхе Крус (José Monge Cruz), познат под псевдонима Камарон де ла Исла или просто Камарон.
Филмът, чийто режисьор е Хайме Чавари, разказва животът от ранна детска възраст до дни преди настъпващата смърт на Хосе Монхе, негото музикално и емоционално израстване и чисто човешки взаимоотношения.
Филмът не е просто биографията на една легенда, а емоционален допир с фламенко културата, зародила се именно в Андалусия.
Чавари пресъздава изключително достоверно работата на Камарон с фламенко-идолите Пако де Лусия и Томатито.
След многобройните пътувания и мигове на щастие, започва истинската драма във филма, а имено диагностицирането на заболяването, довело до тъжния край на този посланик на фламенкото в света. Чавари отделя внимание и на най-малките детайли, с което безсъмнено въздейства все по-емоционално на зрителите си.
Филмът завършва със завръщането от САЩ в Бадахос на Камарон, съпругата му - Ла чиспа (La chispa -"искра") и най-верният му приятел - Лукитас (Luquitas) , чиито сълзите в края на филма показват завършека на една епоха и загубата, която ще преживее испанската музика.

Горещо препоръчва филма на истинските ценители на киното...на тези, които живеят с мечти за нещо така далечно, за онези, които могат да почувстват стойността на фламенкото...
"Flamenco es flamenco. Siempre es una pena.... y aunque sea amor, el amor es una pena también.." (José Monge, Camarón)

"Dios mío, si yo tuviera un trozo de vida..."

2010-01-05T15:51:00.000-08:00

Едно не толкова старо последно писмо на вечния Габриел Гарсия Маркес

* с превод

"Si por un instante Dios se olvidara de que soy una marioneta de trapo y me regalara un trozo de vida, posiblemente no diría todo lo que pienso, pero en definitiva pensaría todo lo que digo.

Daría valor a las cosas, no por lo que valen, sino por lo que significan.

Dormiría poco, soñaría más, entiendo que por cada minuto que cerramos los ojos, perdemos sesenta segundos de luz. Andaría cuando los demás se detienen, despertaría cuando los demás duermen. Escucharía cuando los demás hablan y cómo disfrutaría de un buen helado de chocolate!

Si Dios me obsequiara un trozo de vida, vestiría sencillo, me tiraría de bruces al sol, dejando descubierto, no solamente mi cuerpo, sino mi alma.

Dios mío si yo tuviera un corazón, escribiría mi odio sobre el hielo, y esperaría a que saliera el sol. Pintaría con un sueño de Van Gogh sobre las estrellas un poema de Benedetti, y una canción de Serrat sería la serenata que le ofrecería a la luna. Regaría con mis lágrimas las rosas, para sentir el dolor de sus espinas, y el encarnado beso de sus pétalos...

Dios mío, si yo tuviera un trozo de vida... No dejaría pasar un sólo día sin decirle a la gente que quiero, que la quiero. Convencería a cada mujer u hombre que son mis favoritos y viviría enamorado del amor.

A los hombres les probaría cuán equivocados están al pensar que dejan de enamorarse cuando envejecen, sin saber que envejecen cuando dejan de enamorarse! A un niño le daría alas, pero le dejaría que él solo aprendiese a volar. A los viejos les enseñaría que la muerte no llega con la vejez, sino con el olvido. Tantas cosas he aprendido de ustedes, los hombres... He aprendido que todo el mundo quiere vivir en la cima de la montaña, sin saber que la verdadera felicidad está en la forma de subir la escarpada. He aprendido que cuando un recién nacido aprieta con su pequeño puño, por primera vez, el dedo de su padre, lo tiene atrapado por siempre.

He aprendido que un hombre sólo tiene derecho a mirar a otro hacia abajo, cuando ha de ayudarle a levantarse. Son tantas cosas las que he podido aprender de ustedes, pero realmente de mucho no habrán de servir, porque cuando me guarden dentro de esa maleta, infelizmente me estaré muriendo.

Siempre di lo que sientes y haz lo que piensas. Si supiera que hoy fuera la última vez que te voy a ver dormir, te abrazaría fuertemente y rezaría al Señor para poder ser el guardián de tu alma. Si supiera que esta fuera la última vez que te vea salir por la puerta, te daría un abrazo, un0 beso y te llamaría de nuevo para darte más. Si supiera que esta fuera la última vez que voy a oír tu voz, grabaría cada una de tus palabras para poder oírlas una y otra vez indefinidamente. Si supiera que estos son los últimos minutos que te veo diría "te quiero" y no asumiría, tontamente, que ya lo sabes.

Siempre hay un mañana y la vida nos da otra oportunidad para hacer las cosas bien, pero por si me equivoco y hoy es todo lo que nos queda, me gustaría decirte cuanto te quiero, que nunca te olvidaré.

El mañana no le está asegurado a nadie, joven o viejo. Hoy puede ser la última vez que veas a los que amas. Por eso no esperes más, hazlo hoy, ya que si el mañana nunca llega, seguramente lamentarás el día que no tomaste tiempo para una sonrisa, un abrazo, un beso y que estuviste muy ocupado para concederles un último deseo. Mantén a los que amas cerca de ti, diles al oído lo mucho que los necesitas, quiérelos y trátalos bien, toma tiempo para decirles "lo siento", "perdóname", "por favor", "gracias" y todas las palabras de amor que conoces.

Nadie te recordará por tus pensamientos secretos. Pide al Señor la fuerza y sabiduría para expresarlos. Demuestra a tus amigos cuanto te importan."

***

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...

Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш. Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш.

Покажи на приятелите си какво означават за теб.

***

Габриел Хосе де ла Конкордиа Гарсия Маркес (Gabriel José de la Concordia García Márquez) - колумбийски писател, журналист и общественик, нобелист, роден на 6 март 1927 в Аракатака, Колумбия. Известен на българския читател с произведения като "Сто години самота", "Любов по време на холера", „Хроника на една предизвестена смърт“, "За любовта и други демони"...

Вечните му съждеия за любовта, тъгата, самотата и живота като цяло са обиколили и ще продължат да обикалят целия свят.

Хуан Антонио Берниер (Juan Antonio Bernier)

2009-11-08T05:18:00.000-08:00

Човек се привързва към нещата, които харесва, още повече, когато има възможността да ги види/опознае на живо. Така стана и с моето познанство с Хуан Антонио Берниер снощи, в клуб Liquer в София. "Испанската нощ", както я наричам, беше сред най-вълнуващите ми преживявания последните няколко седмици. И за мое щастие, имах честта да се запозная с толкова много хора от така обожаваната страна, че в един прекрасен момент се слях като че ли с мислите, речта, поведението им...
Започнах да се запознавам с творчеството на Хуан Антонио Берниер още преди година, когато съвсем не случайно попаднах на негова снимка, изпратена от негова приятелка и колежка в Бургас. Какви случйности само... А може би не?! И снощи, подавайки ми ръка, целувайки ме, аз видях човека предизвикал всички онези въздишки по стиховете си... Малко се увличам, може би...

Въпросният господин е роден на 8 ноември 1976 г в град Кордоба, област Андалусия, Испания. Започва да пише много млад и на 22 години вече публикува първата си книга - "Брегът на сънищата" (La costa de los sueños), последвана от "Свелини в гората" (Luces dentro del bosque) и най-известната му книга, издадена през 2004 г - "Така прави птичката" (Así procede el pájaro). За последната стихосбирка Хуан Антонио Берниер печели година по-късно наградата "Критично око". Вълнуващо е, нали? И още по-интересен факт е, че въпросната стихосбирка застава в челната десятка за най-продаваните книги в Испания, от които той е единственият жив автор!
Все още не мога да опиша вълнението си от отминалата нощ... Освен че споделяме една и съща страст по испанския писател Хуан Рамон Хименес (Juan Ramon Jimenez), единствено мога да се надявам отново да го срещна... Някъде в България и като че ли по-вероятно в Бургас, където в момента преподава испански език и литература.
А това, което ми остава в момента, е да споделя с вас някои от неговите стихове, преведени и в оригинал...

Поема на Фернанда

Мисля, че не,
но ти казвам,
че мога да правя неща с ръцете си.

Казвам го и мисля
за тебешири и черна дъска.
Аз не съм като теб, като теб с твоята виола.

Една поема не се пише с ръцете.

Не знам, може би, предполагам, обаче

Когато двама се прегръщат.
Човек се чувства,
не знам,
като изпълнен отвън.

И в ритъм улицата
продължава да се движи и без нас,
денят минава така
и не ни засяга,
защото си красива

и моята красота се стреми към твоята.

Сега вече знам,
започнах да ти пиша поема
и я пиша бавно,
когато сме тук,
в пустотата между нас.

По време на ненужната разходка

По време на ненужната разходка
въздухът разхвърля леко
пожълтелите листа
на безименни дървета
по шосето,
което отпочива влажно
като опашката на котка.

Ако в този празен час
мисълта заемеше
формата си най-обикновена,
щеше да приеме форма на небе,
покрив, тъкани, револвер,
не преди това да вземе
формата на някое лице,
почувствано далечно.

EL INVIERNO, DE NUEVO

La hierba del solar ha crecido con fuerza.
No ha habido un solo día de este otoño
en que los elementos
le hayan dado la espalda.

Desde aquí puedo verla. Es un regalo
frente al dolor inerte de los muros.
El viento, el sol, las nubes, le han sido favorables
(también ellos, con su espalda de sombra).

En esta edad anómala y terrible,
pienso en mi amor;
se parece a esta hierba.

AMANECE EN EL BOSQUE

Me acerco hasta la puerta. El aire es frío
como el gélido lienzo de una cama vacía
y, aún conmocionado, lo acojo quedamente.

Hay pájaros cantando que, invisibles,
reclaman la atención hacia las hojas
que el bosque solicita. A ras de suelo
lo roza una neblina sin raíces.

Procuro no pensar. Quisiera devolverle
la familiar mirada con que el bosque nos mira.

Atento a lo contiguo, observo -me demoro-
la neblina inconsciente.

ANCIANO EN LA ESPESURA

Un anciano atraviesa la espesura,
camina entre las ramas del silencio
bajo un cielo crispado que desciende
con su lento nublar sobre la tarde.

Como una red tupida de hojarasca
esparcida a la sombra de este bosque,
así es su corazón ya deshojado
que acaricia la luz con mansedumbre.

Con su hatillo de días y el semblante
de quien no ha visto nada en el sendero,
un anciano atraviesa la espesura,
le da, con su mirar, significado.

Toп 10 на най-големите ми страхове

2009-11-01T15:33:00.000-08:00

1. Самотата
2. Агресията
3. Насекомите
4. Неизвестното
5. Срама
6. Безличието
7. Загубата
8. Болката
9. Слепотата
10. Смъртта

И ако първото и последното са може би най-силната рамка, в която могат да се опишат и обяснят всички останали, страх ме е и да си помисля какво бих направила, ако се случи някое от тях.
Послените дни обширно размислявах за страховете и общуването между хората. И уви, тяхната обвързаност, като факт в човешките взаимоотнишения, поставя редица въпроси за това как да преодолеем себе си, за да спрем да се страхуваме!
Много често в пожеланията за рожденни дни написвам - "Преоткривай се" с идеята именно за това. Една идея, която малцина успяват да направят реалност по пътя на себепознание и обвущане с обкръжаващото го! Защото скритите ни страхове остават завинаги скрити в сянката на себезалъгването или просто премълчаването им. Малцина говорят за страховете си като част от живота. Други споделят част от тях в надеждата да се почувстват малко по-щастливи! Но докато всички не ги запишем на едно от онези малки листчета, които винаги се въртят в джоба на палтото или дънките, поглеждайки ги, когато мълчаливо пътуваме в автобуса или чакаме пред лекарския кабинет, няма да успеем с ясно съзнание да се научим да ги примемаме, за да опознаем и себе си, за да се изправим с ясно съзнание срещу тях!

Размисли...

2009-11-01T04:28:00.000-08:00

Никога не съм харесвала комерсиалните събития, или по-скоро онези събирания, които с годините хората правят все по-еднотипни и обезличаващи интересното в тях. Казвам това по повод нощта на 31 октомври или т.нар. Хелуин.
И така! С риск да бъда "анатемосана" ще попитам - Какво за Бога е тази глупост? И как един келтски ритуал днес се превърна в простащка комерсиализация?! - Но това си е моят блог и ще си задавам колкото въпроси поискам :) .
Странно е... Как в този ден се надсмиваме на неща, които очевидно плащат мнозина или ни карат да тъгуваме. Интересно, в една нощ се опитваме да иронизираме смъртта, която със сигурност един ден ще стане наша спътница, докато в други части на света хората вместо надсмешка, с уважение правят подготовка около многовековните рутуали в нейна чест и успокоение на умрелите души.
Мнозина вярват в отвъдното. Уви, аз съм една от тях. И ако един ден аз съм наблюдател от позицията на онзи "свят", където материята е единствено спомен, не бих искала близките ми да участват в такъв карнавал, иронизиращ паметта на мнозина, отдали Богудух, такива, които живеят в мислите на хората със страшни мисли и т.н. и т.н....
И в тази връзка изпитвам възхищение към всички онези, които днес честват Празника на мъртвите (El dia de los muertos), чиито корени се крият от повече от хилядолетие. Ден, в който се почитат умрелите, които някога са дишали наравно с другите, иска се прошка и се отправят молитви в благодарност на даряващата човека с блага Земя. В други западноевропейски страни това е ден на почит на всички светии, ден за прошка, разкаяние и поклон пред чудото, наречено Живот.
Ето, заради това не мога да разбера Хелуин , в контекста на днес-случващото се. Защото ако някога това е било символ, то днес - това е повод да станеш част от обезличаващото комерсиализирано поведение и маниери!
Днес е Архангелова Задушница - една от трите Големи Задушници, които отбелязва Източното Православие. Ден, в който се отдава почит на безсмъртната душа, която не е забравена от живите. И въпреки че ми е тъжно заради това, че наскоро за губих близък роднина, ще спазя традицията и не , за да бъда комерсиална, а защото дълбоко в сърцето си вярвам в смисъла на тези събития.
И със спомена от пълната луна снощи, не толкова спокойната нощ и повече спокойствие от обикновено днес, ще поздравя всички с един някак по-земен празник - Денят на Будителите!

Бъдете будни хора! Бъдете различни и не забравяйте тленността на съществуващото. И не е нужно да бъдеш християнин, езичник, мюсюлманин ...и т.н. , за да носиш вярата в себе си! Онази вяра, която те държи буден за света, за живота... Онази вяра, която вдъхновява уважение, почит, преклонение и любов към земното и неземното! Онази вяра, която те кара да дишаш всеки ден, да се усмихваш, да се чувстваш Човек!

Los Abrazos Rotos или поредният шедьовър на Педро Алмодовар

2009-10-22T14:17:00.001-07:00

Този човек всеки път ме кара да мисля за толкова много неща... Пропити с толкова много драматизъм, филмите на Алмодовар все по-упорито успяват да ми въздействат... Може би, след последният, който бях изгледала преди месеци - "Завъщане" (Volver), тази вечер се почувствах толкова облекчена и удовлетворена от поредната му продукция.
Озвучен с музиката на Алберто Иглесиас, изрисуван с артисцизма на Пенелопе Крус и Луис Омар, драмата във всяка една сцена и едновременно невероятната романтика, която носи тъгата на героите, всяка сцена оживява така силно пред погледа на зрителя, в случая на мене :) , че просто се пренасяш в друго измерение.
Един мъж, бивш режисьор прекарва 14 година в тъмнина... Той пише, все още обича и живее със спомените за своята голяма и единствена любов - Магдалена (П. Крус). И понеже Алмодовар е майстор в изкуството да обвърже толкова много събития едно с друго и така семпло да покаже взаимопроникващи се драми, на зрителят не му остава нищо друго освен да интерпетира видяното и да се потопи във великолепието на филма.
Горещо препоръчвам този филм на истинските ценители на киното!

Pere Pubill Calaf (Peret) или магнетичният глас на Испания

2009-10-16T14:11:00.000-07:00

Този великолепен китарист, певец, композитор от Каталуня, с шокиращото за повечето българи, представител на циганската етническа група е десетилетия символ на испанската (каталунската) румба.
И може би, защото напоследък се светвам за толкова много неща, случайно имах възможността да се обогатя и с невероятното удоволствие от това да слушам музиката му.
Роден през далечната 1935 г в Североизточна Испания - общината Матаро (Mataró), провинция Барселона, автономна област Каталуня, този човек продължава да прави замайваща сетивата музика.
И тъй като голямата ми страст към Испания не позволява да пропусна да споделя въодушевлението си, просто горещо ви препоръчвам да чуете нещо, защото категорично ще се влюбите.

Cantar a la vida si queréis tener, cantar, alegría de vivir
Para disfrutar, cantar
Canta y sé feliz
Cantar conmigo para tener, cantar, alegría de vivir
Para disfrutar, cantar

Canta y sé feliz

Ojos de brujo в България!

2009-10-16T00:34:00.000-07:00

Нуево фламенко и комбинация от различни афро-кубински и индийски ритми - това е музиката на тази впечатляваща испанска групи, която съвсем случайно открих преди години и просто се влюбих в нея! И ако трябва да призная никога и не съм мечтала някога, че точно те биха ни посетили в България! Е, сбъркала съм!
Обезумяла от щастие, се моля единствено да намеря някого, който да ме придружи...Но какво пък - и сама ще се забавлявам на макс!

И във всяка мъка по троха любов...

2009-10-16T00:05:00.000-07:00

След почти четвърт година без да споделя и мисъл, будната ми съвест най-после проговори в една отчавайваща петъчна октомврийска сутрин. Дали защото наскоро една позната спомена за моя позабравен блог, или защото просто ей-така искам да кажа едно "здравей" на света...Знам ли?!?
След многото "Хорхеви разкази" (имам впредвид Хорхе Букай), работливото лято ( с едноседмична почивка на Олимпийската ривиера) и хиляда и един проблеми, сега всякаш изтисквам косата си от водата на многобройните изваляли ме порои и с почуда отварям очи.
Наскоро , т.е. преди няколко месеца, си мислих, че отново вярвам в любовта... Уви! Сега отново съм застинала като в онези мразовити дни, когато не чувстваш ушите си от студ. ( :-) ). И за да не звуча сама за себе си изтъркано просто ще спра до тука, за да не се разчувствам в драмата на живота си.
В момента всякаш съм отдала съществуването си на мига! На онези процеси и явления, които съпътстват живота - ту внезапно, ту затлачващи всякаш дишането...А аз, аз оставам прозрачна за тях!
И някак си това звучи тъжно, много тъжно! Все едно нямам ни един борбен стимул и съм оставила себе си да бъда погълната в онези антициклони на тихо и ясно безпристрастно време, така сухо, така студено...
Но въпреки това, щастливо и оптимистично поглеждам към света около мене и както чух от един непознат с оптимистична усмивка - И във всяка мъка по троха любов... Та взех, че се замислих...и размислих. Коя съм аз? - Простосмъртната, която казва, че има проблеми, след като все още мога да обичам, мога да гледам и да се усмихвам, мога да танцувам и да крещя.. И всичко това само по себе си е любов, или просто въпрос на възприемане на света!
И как уви да очаквам да бъда обичана след като аз не знам колко струвам сама за себе си и колко се обичам! И въпреки че вече избягвам тези екзистенциални "запитвания" към мене си, а и към другите, ще кажа само : Обичайте се! Останалото е въпрос на време! :-)

Sara Tavares - Sofia 26.06.09

2009-07-07T12:15:00.000-07:00

Музика от Кабо Верде, от Португалия.... Музика за духа, за самотата, за щастието, за любовта, за малките усещания, които изпълват обикновения ни ден.... Музика от сърцето, от океана, от израстването на духа, от тази, която просължава да търси себе си...
Всичко това можеха да усетят присъстващите на концерта на Сара Тавареш в София в онази прохладна петъчна вечер в зала България, в столицата...
И за два часа животът все едно се разля като топли капки върху африкански цветя не далеко от подножието на Пику ду Фогу...
Поетичността, хипнозата от звуците, португалския език, както и миксовете от английски, френски и креолски език омайват и подтикват към възторг!

O amor é tudo, Amor é asas, Amor é Momento, Amor é sede, Amor é agua, Amor é mundo,
Amor é alimento, Amor é corpo,
Amor é alma, Amor é magia,
Amor é do vento eternamente.

И все пак...

2009-07-07T11:46:00.000-07:00

От доста време се лутам в мислите си и ту намирам вдъхновение, ту губя желание да го споделя... Може би е заради дъжда, който измива ежедневието ми, а може би заради времето, в което се потапям и забравям.
Преминах толкова емоции, че дори чувствам израстване в самата мене. Върнах се в детството и спомних хилядите моменти, в които тичах все така сляпа пред пейките на панеления блок.
И може ли да обясня всички тези чувства?! И някак си чувствам апатия, когато трябва да го сторя пред себе си...
Онези все по-силно жадувани испански купнежи всякаш ме заляха последните месеци. Разбира се, една тъжна новина успя да погаси милионите пламъци. Не знам защо все по-силен става страхът от това да говоря за смъртта. Смъртта като част от битието и същевремнно небитие, смъртта като загуба на нещо, което си харесвал, а може би смъртта като онова непредсказуемо събитие, което обгръща в мистерия "безсмъртието" след живота...
И въпреки това тази гръмотевична нощ, в която пиша, ми се вижда като че ли по-страшна и от смъртта... Толкова е топла, мокра и някак все повече зловещо празна...повече от мен самата...
И сега, когато съм на края на началото, се чувствам не по-малко различно от началото на това, което измина, и същевремнно толкова далеко от това, което бях! И не знам дали борбата с времето ме е направила по-силна, или може би по-непредсказуема в нещата, които решавам да правя. Представата за страховете ми живеят все още като призрак в главата ми, но все по-размит от толкова дъжд.
И уви... пак съм тук и пак не знам защо...Какво искам да дам, а то е толкова много, какво искам да взема...все тайни, който крия от разума.
И отново съм изморена и пълна с толкова енергия, която крия или по-скоро пазя за моментите, които няма да бъдат. Иле ще... Отдавам се на сънища...

Лица от Етиопия

2009-04-13T01:05:00.000-07:00

Федерална демократична република Етиопия е държава в Североизточна Африка с население доста над 82 млн души. Етиопците са горди както с библейската си история преди три хиляди години, така и с факта, че са устоели на колонизацията.
В края на една дълга вътрешна война свиването (1993 г) на територията на Етиопия не изглежда кой знае колко значително спрямо общата и площ. Провъзгласяването на независима Еритрея лишава Етиопия от единствения и излас на море.
Разнородният етнически състав на населението (над 100 народности) на тази страна оставя силни впечатления у мене, поради което бих искала да споделя няколко снимки на представители на различни етнически групи, които съвсем случайно открих.

Лудост

2009-03-24T05:28:00.000-07:00

Лудост

Отприщен гняв,
примесен със смях у малко
тъга....
Крещи в тишината,
напук на тъгата,
пречупва реда
и става по-хубав...света!
Зареяни погледи
невинна усмивка
огрява лице.
И скучни са хората,
безлична природата,
не едно сърце бие в теб,
а са две!
Виждаш все образи,
чуваш все истини,
ала късно е вече на глас
да ги кажеш...
щом за хората ти си в душевен несвяст,
щом лудостта е взела
твоето съзнание!

Нека ти разкажа... (уроците, които ми помагат да живея)

2009-03-22T05:02:00.000-07:00

Неотдавна се сдобих с една книжка, на която погледнах доста скиптично по простата причина, че никога не съм си "падала" по този тип литература. Учудващо, останах запленена още след предговора, който (да си призная) понякога не чета.
Това са уроците на аржентинския терапевт и специалист по гещалтпсихология Хорхе Букай, предадени на читателя по толкова впечатляващ начин. Странно е как може толкова силно да ти въздейства даден човек?! Самата книга пресъздава поредицата от сеанси на Хорхе и студента Демиан, отишъл при него, за да разреши житейските си проблеми. Интересното обаче е, че отговорите на всички търсени въпроси, Демиан получава под формата на истории, антични митове, притчи, мъдрости, народни приказки... И Господи, те са толкова въздействащи, че си давам сметка за толкова много неща. Помогна ми да се науча да се самоуважавам, да бъда като че ли още повече себе си, че слабостите и спадовете в живота са за това - да усетя по-силните и истински неща по пътя на съществуването си.
С удоволствие ще споделя две от любимите си приказки....

Царят, който страдал от циклотимия*

(Тибетска народна приказка)

*Лека форма на маниакална депресия, при която се редуват състояния на психическа възбуда и понижено настроение.

Имало някога един могъщ цар, който управлявал в далечна страна. Бил добър владетел, но имал един проблем: в него цякаш живеели две личности.
Понякога се събуждал възторжен, ликуващ и щастлив.
И тези дни били прекрасни още от сутринта. Градините на двореца изглеждали по-красиви, слугите ставали като по чудо любезни и усърдни.
На закуска му се струвало, че в царството му се добива най-доброто брашно и се берат най-хубавите плодове.
В такива дни царят намалявал данъците, раздавал богатства, правел добрини и законотворствал за мира и за благото на старите хора, изпълнявал всички молби на поданиците и приятелите си.
Но имало и други дни.
Черни дни. Сутрин се събуждал и се чудел дали да не поспи още малко. Но когато осъзнал, че му се иска, било вече твърде късно, защото съвсем се разсънвал.
Колкото и да се мъчел, не можел да разбере защо слугите му са начумерени и дори не го обслужват добре. Слънцето му пречело повече и от дъжда. Храната била гореща, а кафето - твърде студено. При мисълта, че трябва да приеме някого в кабинета си, го заболявала глава.
В такива дни царят сещал за задълженията, които е поемал преди, и го обземал стах, като се замислял как ще ги изпълни. Тогава повишавал данъците, конфискувал земи, хвърлял в затвора противниците си.
Със страх от настоящето и бъдещето, с натрапчивата мисъл за грешките, допуснати в миналото, той законотворствал против своя народ и думата, която изричал най-често, била "не".
Съзнавайки трудностите, които му създавали тези промени в настроението, царят свикал всички мъдреци, вълшебници и съветници в царството при себе си.
-Господа - рекъл им той. - Всички знаете за промените в настроението ми. Всички сте имали полза от въодушевлението ми и сте патили от гнева ми. Но най-много от всички страдам самият аз, защото всеки ден трябва да руша това, което съм направил преди, когато съм виждал нещата по друг начин. Вие, господа, трябва да се потрудите заедно и да откриете някакъв лек, било то отвара или заклинание, който ще ми помогне да не бъда толкова безразсъден оптимист, че да не съзнавам поетите рискове, и такъв невероятен песимист, че да потискам и наранявам тези, които обичам.
Мъдреците приели това предизвикателство и посветили няколко седмици само на царския проблем. Но не открили лек за страданието му нито в алхимията, нито във вълшебствата, нито в билките.
Накрая съветниците се явили при него и признали своя провал.
Същата нощ царят плакал.
На другата сутрин при него пожелал да се появи някакъв чуждоземец. Това бил странен тъмнокож мъж, облечен в дрипава някога бяла туника.
-Царю честити - рекъл мъжът, покланяйки се. - Там, където живея, се говори за болката и за мъката ти. Аз дойдох да ти предложа лек.
И свеждайки глава, подал на царя една кожена кутийка.
Изненадан, но и обнадежден, царят отворил кутийката и погледнал вътре. Там имало един посребрен пръстен.
-Благодаря - казал царят, въодушевен. - Това вълшебен пръстен ли е ?
-Наистина е такъв - отвърнал странникът, - но магическата му сила не действа просто като го носиш на пръста... Всяка сутрин, щом станеш от сън, трябва да четеш надписа върху него и да се сещаш за тези думи винаги, когато го погледнеш.
Царят взел пръстена и прочел на глас:

"Знай, че и това ще мине".

Часовникът, който е спрял на седем часа

(Оригиналният разказ е на Джовани Папини)

На една стена в стаята ми е окачен красив старинен часовник, който вече не работи. Стрелките му, спрели открай време, сочат невъзмутимо един и същи час - точно седем.
Открай време този часовник е само ненужна украса върху белезникавата празна стена. И все пак има два момента през деня, два кратки мига, в които старият часовник сякаш се възражда отново от пепелта като птицата феникс.
Когато в лудия си бяг всички часовници в града ударят седем часа и механичните кукувички и гонгове заповтарят по седем пъти своята песен, старият часовник в моята стая сякаш оживява. Два пъти на ден, сутрин и привечер, часовникът е в пълна хармония с останалия свят.
Ако някой види часовника точно в тези моменти, би казал, че върви чудесно... Но след това, когато песента на другите часовници стихне и стрелките им продължат по скучния си път, моят стар часовник застива, верен на часа, в който някога е спрял.
Но аз обичам този часовник. И колкото повече говоря за него, повече го обичам, защото чувствам, че приличам все повече на него.
И аз съм застинал във времето. И аз се чувствам прикован и замрял. И аз донякъде съм излишна украса на една празна стена.
Но се радвам на кратките мигове, на които идва като по чудо и моят час.
Тогава чувствам, че съм жив. Всичко е ясно и светът е прекрасен. В такива мигове мога да творя, да мечтая, да летя, да казвам и чувствам повече неща, отколкото през цялото останало време. Това хармонично общение настъпва и се повтаря непрестанно, като неумолима закономерност.
Когато го изпитах за пръв път, исках да се вкопча в мига, мислейки, че мога да го задържа завинаги. Но не стана така. И на мен, както на моя приятел - часовника, времето на другите ми се изплъзва.
...Когато моментът отмине, часовниците, намерили убежище при други хора, продължават своя ход, а аз се връщам към обичайното вцепление, към работата си, бъбренето в кафето, към скучния ход, който обикновено наричам живот.
Но знам, че животът е нещо съвсем друго.
Знам, че животът, истинският живот, е сбор от онези мигове, които макар и кратки, ни карат да се усетим, че сме в хармония с Вселената.
Почти всички смятат, горките, че живеят.
А има само мигове на пълнота и онези, които не ги знаят и упорито искат да живеят вечно, ще бъдат осъдени да останат в света на сивия и еднообразен ход на ежедневието.
Затуй те обичам, стари часовнико. Защото ти и аз сме едно.

Изповед

2009-03-09T04:40:00.000-07:00

От скоро започнах да се замислям дали съм онази жена, която винаги съм искала да бъда?!? Сред всичките объркани мисли в главата ми съзнах и факта, че може би не изпитвам страх и от самотата, а само страх от болката, че тази самота непрекъснато се повтаря.
Прочетох веднъж едно стихче, което започваше така „ Живея, без да живея в самия себе си...”. Странно, но едва чак сега съзнах идеята на казаното.
Прекарах кошмарен 8-ми март. Може би, не, защото не се чувствам жена, а просто защото дойстойнството ми на такава е някак смазано. Преследвам една смешна мечта да подредя живота си, да преживея себе си! И когато в един момент с оптимистична усмивка си казвам – Да, ще успея – всичко, в което вярвам си отива. Мисля си и за приятелите... За това какво е мерилото, което прави от даден човек твой приятел, каква е реакцията му в моментите на апатия и тъга.... Уви, отговорите ми са неясни!
Тази нощ сънувах сън. Страхотен сън! Може би дълго време не съм имала онова усещане на задоволство и сигурност в момента, когато отварям очите си, до този миг, в който един безчувствен глас пронизва през едно всичките ми сетива, за да убие и последната усмивка!
Вярата учи, че с последователност и чиста надежда хубавите неща сами идват. В интерес на нещата, аз ги чакам цели 23 години. Не, че съм изгубила самата вяра, че един ден ще ми се случи най-после нещо хубаво (Дано даде Бог на всички такова щастие!), но онова съмнение за това каква е съдбата ми в този живот непрестанно прегризва упорито оптимистичните ми мисли! Защото ако всеки има мисия в това привидно материално съществуване, то аз усещам, че моята е да раздавам душата си и да остана сама. Не знам колко удовлетворяващо може да бъде?!? Но в онези моменти, когато духовната удовлетвореност отстъпи на агонията на тялото и сърцето за минути внимание, светът започва да се руши, всяко утро става все по-тъмно и залезът ме моли да си тръгна с него...
И в почернените мисли изцяло се забравям... Дишам, но всякаш не съм жива! И все пак съм тук, за да изповядам душата си, да затварям очи и да преживявам нехайството на хората, които обичам, да обръщам гръб на злословниците и да се преструвам, че оцелявам. И защо?!? Защото изглежда, за да ме има такава, така е рено да бъде! И ако не умра някой ден в самота, то може би ще бъда най-щастливият Човек!

"España, camisa blanca de mi esperanza"

2009-02-23T13:04:00.000-08:00

Ya hay un español que quiere

vivir y a vivir empieza

entre una España que muere

y otra España que bosteza

Españolito que vienes

al mundo, te guarde Dios

una de las dos Españas

ha de helarte el corazón

(Antonio Machado)

Juan Ramón Jiménez или Човекът, който докосна душата ми!

2009-01-20T09:55:00.000-08:00

Малцина са чували името Хуан Рамон Хименес (Juan Ramón Jiménez) - испански поет нобелист, роден в гр. Могер, Уелва (1881г).
И с целия ми респект към всички български творци, Хуан Рамон Хименес е сред онези, които само с две думи унасят мисълта ти, с една строфа те кара да се чувстваш необикновено...
Силно повлиян от модернизма и творбите на Рубен Дарио (никарагуански поет), той пише за любовта, реалността и всички онези човешки чувства, които са обземали душата му.
И както всеки истински творец почти една година от творческия му път е белязана в психиатрична клиника, където изживява любовна авантюра със съпругата на психиатъра си.
Хуан Рамон Хименес пътува изключително много през живота си. По време на гражданската война в Испания, той бяга в Пуерто Рико. Живее още в Хавана, Флорида, Ваингтон. През 1956г получава Нобелова награда за литература. Години наред е университетски преподавател.
На 77г той умира в Сан Хуан.

***

CÁLLATE POR DIOS, QUE TÚ...

¡Cállate, por Dios, que tú
no vas a saber decírmelo!
¡Deja: que abran todos mis
sueños y todos mis lirios!

Mi corazón oye bien
la letra de tu cariño...
El agua lo va temblando,
entre las flores del río;
lo va soñando la niebla,
lo están cantando los pinos
-y la luna rosa- y el
corazón de tu molino...

¡No apagues, por Dios, la llama
que arde dentro de mí mismo!
¡Cállate, por Dios, que tú
no vas a saber decírmelo!

***

Y YO ME IRÉ. Y SE QUEDARÁN LOS PÁJAROS...

Y yo me iré. Y se quedarán los pájaros
cantando;
y se quedará mi huerto, con su verde árbol,
y con su pozo blanco.

Todas la tardes, el cielo será azul y plácido;
y tocarán, como esta tarde están tocando,
las campanas del campanario.

Se morirán aquellos que me amaron;
y el pueblo se hará nuevo cada año;
y en el rincón aquel de mi huerto florido y encalado,
mi espíritu errará, nostálgico…

Y yo me iré; y estaré solo, sin hogar, sin árbol
verde, sin pozo blanco,
sin cielo azul y plácido…
Y se quedarán los pájaros cantando.

***

EL AMOR

El amor, a qué huele? Parece, cuando se ama,
que el mundo entero tiene rumor de primavera.
Las hojas secas tornan y las ramas con nieve,
y él sigue ardiente y joven, oliendo a rosa eterna.

Por todas partes abre guirnaldas invisibles,
todos sus fondos son líricos -risa o pena-,
la mujer a su beso cobra un sentido mágico
que, como en los senderos, sin cesar se renueva...

Vienen al alma música de ideales conciertos,
palabras de una brisa liviana entre arboledas;
se suspira y se llora, y el suspiro y el llanto
dejan como un romántico frescor de madreselvas...

***

DESNUDOS

( Adioses. Ausencia. Regreso )

Nacía, gris, la luna, y Beethoven lloraba,
bajo la mano blanca, en el piano de ella...
En la estancia sin luz, ella, mientras tocaba,
morena de la luna, era tres veces bella.

Teníamos los dos desangradas las flores
del corazón, y acaso llorábamos sin vernos...
Cada nota encendía una herida de amores...
-El dulce piano intentaba comprendernos.-

Por el balcón abierto a brumas estrelladas,
venía un viento triste de mundos invisibles...
Ella me preguntaba de cosas ignoradas
y yo le respondía de cosas imposibles...

Моята 2008!

2008-12-29T06:07:00.000-08:00

Прозорците на стаята почти се осветяваха от може би последното декемврийско слънце. Сините пердета създаваха илюзията, че небето е толкова синьо, че ще те погълне....А аз стоях и мислих за всички отминали моменти на отиващата си година. И почти всеки декември е така! Дали защото ми е мъчно за събития или защото очаквам с нетърпение тези, може би по-вълнуващи, които ще бъдат през следващите дни...Не знам! Преливат се моменти на щастие, удовлетворение, израстване, ярост, тъга и мъничко самота...

И все пак Времето е това, което не виждаме, а само усещаме. Далеко съм от мислите, че мога да върна или да видя в бъдеще онези моменти, които са ме карали да се чувствам Човек!

Мъчно е, когато начертаеш чертата на равносметката, пресявайки всичко най-важно и смислено за мозъка и сърцето, и като дълга алгебрична задача да пресметнеш! Уви, винаги съм била добра по математика, но не съм убедена, че разликата от негатичното и положителното ще бъде такава, че да кажа – Да, това бе една „добра”година!

Отнасят ме мислите за новите приятели, които открих в лицата на толкова хора, и за тези, чиито постъпки ме отвратиха. Виждам в мисли всички онези места, които почувствах, обикаляйки страната и извън нея! И като че ли всичко лошо избледнява, когато спомня, че именно тази година сбъднах най-истинското желалние в себе си – да се докосна до онази част от света, която изпълваше мислите и сетивата ми с такава светла радост, че чак болеше.

И така.! Каква е равносметката:

Януари: Работа, учене, подготовка за сесия!

Февруари: Сесия, сесия, сесия... Доволно! Успешно взети изпити, щастливи моменти!

Март: Както всяка година в очакване на пролетното слънце! Уви! Еуфориата около мартениците скри намръщеното време! Нови познанства, нови приятели...Наистина щастлива!

Април: В интерес на истината нямам много спомени през този месец... Странно... Но имайки впредвид ежедневието си, може би е преминал в малко работа, малко учене и подготовка за Международната Географска конференция, провеждана всяка година с университета. Едно пътуване до Рупите ме направи част от едно доста екстремно изживяване (увиснала на ж.п. моста над р. Струма).

Май: Е тук има доста за разказване! Нека започна със семейните поводи – те винаги те правят щастлив. Последвани от вътрешна практика из долината на р. Места и еднодневно пътуване до Гърция, това са моментите, които разшириха доста познанията и кръгозора ми. Смях, танци...

Отвратена останах единствено от новините около онзи тип жени, готови на „всичко”(в пълния смисъл на събирателното – всичко), та да заемат онова място в обществото, което в действителност не им се полага. Но...Такъв е Животът!

Юни: Разбира се през този месец – работата всякаш беше обхванала голяма част от свободното ми време. Лошо...или както ние му казваме с колегите – „Активен сезон”. Предстоящата сесия и мисълта за толкова тежки изпити допълнително вдига адреналина. „Черешката на тортата”, разбира се, бе дългомечтаната практика на Географите, състояща се в най-страхотната обиколка на България, или това, което сам никога няма да направиш!

Юли: Класации, класации, класации...Или тези, които ме познават, знаят за какво говоря!
Една драматична сесия, завършила с разправии с преподаватели, един невзет изпит и хиляди проблеми! И тук като „връх”на всичко отрицателно се случи онова, което по всякакъв начин запечата мислите към нещо приятно...

Поклон пред паметта на Доц. Д-р Христо Ганев – Първият преподавател, помогнал ми да открия такива необозрими изследователски хоризонти. Едва ли бих се възхищавала на някого така, както на няго... Просто е странно, когато близък или не толкова близък човек си отиде изведнъж. Забива се в гърлото онази тежка буца и мислиш...за смърта, за живота, за това, което е можело да бъде...Уви! То няма да се върне, остават само болните сили да дерзаем!

Август: Доста спокоен...Няма да отрека, че голяма част от него прекарах в почивка и малко мързел...

Септеври: Не знам защо това е любимият ми месец?! Може би защото тогава съм се родила преди цели 22 години, а може би заради нещо друго...Ще го измисля!
Ех, работа ли работа! Доста тежко се работи с хора, които мислят, че нещата винаги се правят от един, когото наричат „будала”. Е, за щастие и това отмина, но не за дълго!

Успешно минах поправителни и повишителни изпити! Така или иначе резултатът беше ясен още от начало!

Получих страхотен подарък - билет за концерта на Джипси Кингс! Как да не бъде щастлив тогава човек?!

Октомври: Спрях да се вълнувам от понятието : „Първи учебен ден”! Или поне за повечето студенти е така... Времето беше спокойно, птичките все още пееха. Нанесох се в новото си жилище и бях щастлива! Една такава промяна действа особено освежаващо на фона на работните неразбирателства. Срещите и телефонните ми обаждания с г-н Ректора на СУ така зачестиха, че дори скоро мислих да го поканя на кафе!

Отчаях се от хората, потопени в толкова много злоба. Отдръпнах се от такива, които винаги съм мисла, че са истински...Или както казва мой познат „Животът е болка и страдание!”, въпреки че не съм в състояние да застана твърдо зад такава хипотеза, просто знам, че има такива моменти, в които черногледството обръща и най-светлите ти представи за случващото се!

Благодаря се само, че успях да видя на живо, да чуя гласа на една от жените, на които се възхищавам - Естрея Моренте. Концертът и бе толкова вдъхновяваш, че за два часа бе изпъдил всякаква тъга!

Ноември: И ето го моментът! Онзи момент, който чакаше духа ми като че ли от столетия (ако приемем тезата за вечното прераждане). Едно пътуване, което ме доближи до онези копнежи, които ден и нощ изпълваха мислите и надеждите ми...И в един миг, като че ли с внезапна решителност, оставила всичко лошо зад себе си - просто го правиш! Събираш багажа и устремен към познание и красиви моменти се сливаш с онова чувство, наречено щастие!

И там, на юг от Пиринеите, до брега на Средиземно море, в самата столица на Каталуня търсиш мечата, която до скоро си мислил, че няма да докоснеш...

Пътуването до Браселона беше сред най-вълнувашите преживявания до момента за мене...Придружена от двама другари и една по-малко другарка, се пренесохме в страна, където дори за пет дни се сляхме с каталунския език и култура, вкусихме испанска Paella, отпихме по глътка студена Sangria, почувствахме се наполовина испанци...

Но вярвам, че няма да е и последното!

Декември: Този месец като че ли винаги носи духа на Добтото! Вълненията по предстоящите празници бяха почернени от тъжните събития, случили се в района на Студенстки град, София. Смърта на едно момче беше шамар в лицето на много студенти, осъзнавайки истинския смисъл на пребиваването си тук!

Драмата, разбира се, се подсили от последвалите събития. И така, почти всяко навечерие преди Коледа, всяка година носи толкова много болка. Болка, от нас за нас! И въпреки че малцина спомнят трагичните инциденти предшествали предходните Коледи, то мене ме натъжават изключително!

Убедих се, че има хора, които винаги ще „удрят”по онези, които им помагат. Чудя се как неблагодарноста и лицемерието са се вкоренили дотолкова в много мои познати (които може би наричам приятели), че примесени с голяма доза самолюбие и горделивост, ги превръща почти в невидими същества за мен самата! Жалко е, когато вярваш в доверието и как само един жест е достатъчен, за да разбие граденото през цели 4 години....

Тежка е равносметката! Много са неправдите! Но те са по-леки за приемане, може би защото не са рядко явление по Света. Малко обаче останаха истинските хора - тези, с кото да споделиш своя свят! И когато сега си спомням какво казваха родителите ми, че няма по-истински приятели от тях самите, равносметката е ясна!

Но усмихвайки се, премятайки косите назад, в спомена за всички онези красиви и вълнуващи моменти, си казах – Да, това бе една добра година! Но нека идната бъде още по-добра!

Благодаря Ти Господи, че ме Има!

Щастлива 2009!

Да се почувстваш Човек на Коледа!

2008-12-28T06:27:00.000-08:00

Минават си дните от годината...Изнизват се онези моменти, над които трудим главите си в размисли и равносметки! И очакваме спокойствие...

Играем игри, преживяваме емоции, правим спомени и все нещо ни липсва! Липсва ми онзи момент, когато дори нерелигиозният се замисля за Спасението, раждането на Младенеца, или казано по-иначе - има дни в края на всяка година, когато можем да се почувстваме преродени и изпълнени с добро!

Обичам Коледа! Обичам я не защото улиците са претрупани в сняг, масите са изпълнени с вкусни ястия, а под елхата се редят подаръци...Обичам Коледа, защото тогава, като в равносметка на цялата година, знам, че идната мога да бъда по-добра, да загърбя лошите мисли и да дарявам обич на хората!

И цялият гений, и целият талант на Вселената не би могъл да замени идеята за Рождеството и вярата на хората да обичат, знаейки, че днес - спасени от изконното лошо - ще бъдат по-истински, по-живи, повече Човеци!

Весела Коледа и Успешна и Здрава Нова Година!

До кога?!

2008-11-09T07:34:00.000-08:00

Стотици жени се прибират днес в дома си в страх да прекарат поредната "спокойна" нощ до съпрузите им. Безброй остават не толкова физическите, а психологически белези, запачетани в мислите на нелекото работно ежедневие, запълнено от ужасявашияте удари на мъжкото самочувствие. Безброй са опитите да спасиш съществуването на едно цяло, родило се някога от чувства и симпатия, от безприкословно отдаване в името на любовта, увековечено единствено с думичката "Да!".
За съжаление днес мнозина забравяме или просто не искаме да мислим за онзи, който в името на "правилното" заспива с подпухнало лице и насълзени очи! И защо? - Защото в реда на нещата е да мислим, че нашата съдба е уникална и не бихме могли да бъдем част от една такава "участ"!
Проблемът с насилието върху жени, независимо от техния социален статус, семейно положение или възраст, остава несъмнено един от наболелите в обществото днес. И някак си остава трудно да се надживеят патриархалните схващания и взаимоотношения, които отричат правата на жената и я подлагат на сексуално, физическо и психическо насилие. Остава единствено страхът да потърсиш помощ!
И независимо от приетите нормативни документи, в т.ч. Закон за защита от домашното насилие, организации и движения, защитаващи правата на жената, всичко остава всякаш неизказано... Дали защото тази така съдистична форма на насилие и тормоз превърна жената в равнодушен мазохист? Дали защото правото да бъдеш чут е равно на невъзможността да останеш жив от нечия агресия?
През ноември 2004г бе оранизиран Свтовен марш на жените, пострадали от насилие в зоните на конфликт, окупация, войни и във всекидневния си живот, в който участваха жени от 163 страни. Проведоха се семинари и срещи, които имаха за цел една оптимистична промяна.
И на фона на световната инициатива за борба с насилието, в България нещата губят все повече контрол. Дали защото съдът прекратява делата от подадените жалби, или защото все повече мъже търсят доказване на "мъжество" под ударите и в сълзите на една жена, това остава неизяснено!
До кога?!

"Важно е, че България ще живее!"

2008-11-02T11:33:00.000-08:00

Всички навярно спомняме тъжната, но пълнеща с Родолюбие история на Българските Герои! Факт, за съжаление, остава забравената саможертва, която тези дни ме накара да изпитам едно така вдъхновяващо пътуване из малките възрожденски градчета, скрити между Стара планина и Средна гора.
Пътуването с колегите от специалност География (Г-4) и бъдещите "кметове" и "областни управители" припомни делото на онези светила в българската история, които днес сещаме единствено с усмивка и спомени, от изучаваното в училищните години. В може би модерния живот, който се опитваме да живеем днес, едва ли отдаваме вече такова внимание на събитията, от които гордо трябва да се наричаме Българи пред Света!

И въпреки мрачните лица на жителите на Панагюрище, празните улици на Карлово, шарените балони до паметника на Вазов в Сопот и джиповете по тротоарите на Клисура - вдъхновяващ остава онзи дух за непреклонение и свобода, които зареждат съзнанието с положителна енергия!

За миг като че ли изпитах вълненията на онези славни Българи, осъзнали смисъла на Свободата, дръзнали да отстоят силата на духа на цял един народ!
Прекланям се пред делата и личностите им!

Сред истинските българки като емблема остава името на Райна Княгиня, посветила живота си в една кауза, наречена Свобода!

О, знам, и в гроба - пак ще да живея,
ще млъкна, но в душата пак ще пея.
Живота любях, но не го окрадох:
Българийо, аз всичко тебе дадох:
душа, сърце, любов, зари небесни,
от теб приети - върнах ти ги в песни.

Малцина се досетиха за Боримечката, черешовото топче и кланетата в Клисура!

И когато затворим очи насред улиците на Копривщица си мислим колко сме щастливи, защото днес оглеждаме себе си в историята, чувстване настоящето в мечтите на Левски и с наведена глава слушаме "Да се завърнеш..." в родния дом на Д. Дебелянов!

За Неправдите с любов...

2008-10-25T09:25:00.000-07:00

Винаги са ни учели, че с упоритост - всичко е възможно! Че между успеха и неуспеха седи единствено онзи момент, в който силата на волята, съчетана с инициативност и решителност, повеждат напред!
Последната седмица имах възможността да се убедя за поред път обаче, противно на всички филосовски закони, че неправдата и правдата са две толкова еквивалентни понятия и справедливостта като етична норма вече я има единствено по учебниците. И колкото и да вярваме в оптимистичния край на събитията, драмата като че ли навлиза все по-настоятелно в тях...
Страхувам се, че хората забравиха да бъдат "човеци". Плаши ме вече онази агресия, породена от еманацията на жаждата за власт! И когато в един миг започнеш да отсяваш ползите и вредите за самия себе си от цялата тази игра, разбираш, че дори и пасивен, винаги ще бъдеш ощетен! За това може би се боря! Боря се за една кауза, търсеща забравеното. И в развоя на събитията, толкова уморена очаквам надеждата!
Няма по-голяма сила от упоритото преследване на желанието да бъдеш Силен! Възниква обаче дилемата защо винаги е по-силна Силата на онези, търсещи Неистинските каузи?! Защо субективизмът в тълкуването на философските Добро и Лошо е вече толкова еднозначен, че въпреки това хората не оценяват случащото се?!
И все пак вярвам, че Победата е за онези, които не печелят гласност на каузите си, а за тези, които дават упорство , за да разберат, че нещата се променят, защото са опитали!
В сложната диаметрална ос на мисълта лежи и равновесието, което в смисъла на спокойствието дава блаженото усещане за Справедливост! Дори и победена, аз знам! Защото знанието за самата Несправедливост ме прави силна!
Редица хора губят моменти в надпревара! Аз губя тези моменти в упорство и жажда за усмивки!

Кой не е слушал за него...

2008-10-25T09:16:00.000-07:00

Сред личностите на Геолого-географския факултет към СУ "Св. Климент Охридски" траен спомен винаги оставя проф. д-р Стефан Карастоянов.

Този "блестящ ум" на българската география за пореден път доказа на студентите си, че "титлата", която носи се записва с главно "П".
Специалист по регионална и политическа география, зам. председател на Българското геополитическо дружество и редица още заемани от него длъжности, професорът твори ли твори!
Черното му име едва ли потъмнява така светлата му и отворена същност. Разбирането, което проявява сред студентите си, го прави така "обичан". Всезнаен привърженик на "сините" и орловия му поглед не поставят под критика смелите му изказвания и позиции.
Разбира се, тези, които имат смелостта да изкажат бунтарско мнение, биват обявявани в комунисти, лишени от каквато и да е култура, още повече знание!
Жалко е да говорим за всички онези, изказали привързаността си към футболни отбори, различни от този на "Левски". Ала уви! Такава е съдбата на студента, дръзнал да бъде верен на идеите си пред "Идоли" на Географията като проф. Карастоянов.
Дори днес, след двучасовата лекция за Природоресурсния потенциал на Източна Европа и Азия, всички стояхме безмълвни. Чудя се дали защото просто повечето нямаше какво да кажат, или защото никой не схвана противоречивите идеи за същността на природните условия и ресурси. Всички обаче останахме единни в мението си за него. Той бе професорът с главно "П", чието име беше над всички и всичко, а ние продължавахме да бъдем неуките и заблудените в убежденията си!

Студентска му работа!

2008-10-25T09:15:00.000-07:00

Чудесно е, когато виждаш усмихнати лица! Някак си те зарежда с особен тип енергия! Още повече, ако това е резултат от усиленатат ти работа.
Не така стои въпросът със студентските общежития, когато след неуморни нощи, прекаране пред компютъра, в усилия справедливо да дадеш на всеки студент заслуженото му (общежитие). И въпреки това винаги ще възцарява недоволството! Онова недоволство, породено от това, че "студентът винаги е прав".
За последните две годин се научих да вниквам внимателно в тази психика и да се опитам да изясня, че има неща, които дори ние - младите, не можем да променим. И въпреки че всяка една нормативна уредба или заповед търпи промени, то тя остава неизменена като идейно съдържание! Различни остават стъпки, по които тя се следва.
За какво мечтате всеки първокурсник, напуснал родния град (село), вдишал от посивелия въздух на Софйското поле? Някои мечтаят да станат велики учени (въпреки, че те са вече на изчезване), други купнеят да се отдадат на покварния живот, а трети просто не знаят за какво са тук!

Разбира се, в реда на нещата остава въпросът с няколкогодишното пребиваване и къде всеки студент ще полага "морно тяло". Мигом изниква така болезнената тема, наречена "Студентски общежития". "Еманацията" на студентското мислене е достигнала вече такива граници, че идеята за малка стаичка, в която просто да успееш да преживееш следващите няколко години, се превърна в долнопробен бизнес, в който нуждаещият винаги търпи щети от всякакъв порядък.

Ето така изглежда едно "средностатистическо" студентско общежитие

За съжаление в една така объркана университетска система, в която изпъква единствено името и добрите стари традиции, нещета стават все по-лоши. Съвестността остава неоценена, социалните възможности пренебрегнати... Оцеляват единствено т.н. връзкари, или тези, които с бърза мисъл и голям джоб успяват да изпреварят другите!
Двегодишният ми опит като че ли понякога се оказва ненужен, за да се справя с неправдата. Крепи ме единствено мисълта, че видях стотици усмихнати лица, на които подарих доверие и добро отношение! И това доверие прерастна в приятелства!

Да живее Алма Матер!

Прегръдка от Могер...

2008-10-25T09:14:00.000-07:00

Едва ли някой някога е чувал за град, наречен Могер (Moguer)...
Разположен на левия бряг на Рио Тинто, като че ли с пръст би докоснал бреговете на залива Кадис (El Golfo de Cadiz) в югозападна Испания.
Независимо от броя на населението - около 17 хил. души, Могер се нарежда сред градовете, съхранили духа на Испания. Фламенкото живее с все по-голяма страст, а вярата на хората в Девата превръща този малък град в извор на милосърдие.

Съчетанието на античното с модерното е така преливащо, че напомнят романтичните поеми, писани по улиците на града.
Възникнал като римско селище, в чийто център се издигала величествена кула, прахта по тротоарите като че ли все още помни тъжния спомен от мюсюлманското нашествие...

"Te llevaré Moguer a todos los lugares y a todos los tiempos, serás por mí, pobre pueblo mío, a despecho de los logreros, inmortal" са думите, с които Хуан Рамон Хименес Монтесон (Juan Ramón Jiménez Mantecón) обезсмъртява родния край в поемите си... Красиво е!

Легендите, разказвани от всяко дете в Могер, добавят към романтиката на града мистериозен привкус. А вечният аромат на плодове с ритъмът на фламенко прегръщат сетивата.
И кой би отказал такава прегръдка в прохладните андалусийски нощи?!
Не бих могла да бъда аз...

El dormir es como un puente
que va del hoy al mañana.
Por debajo, como un sueño,
pasa el agua, pasa el alma.

Ten cuidado cuando besas el pan . . .
¡Que te besas la mano!

Mi vida fue salto, revolución, naufragio permanentes: Moguer, Puerto de Santa María, Sevilla, Moguer, Francia, Madrid, Moguer, América. Y en América, Nueva York, Puerto Rico, Cuba, La Florida, Washington, La Argentina, Puerto Rico, Maryland, Puerto Rico.

Страст по испански...

2008-10-25T09:12:00.000-07:00

Естрея Моренте (Estrella Morente) или просто жената, която не само пее и танцува фламенко, а съпреживява цялото усещане за Испания...

Една магия, която най-справедливо заслужава името си - а именно"звезда".

Едва ли скоро би могло да ми се случи нещо по-хубаво от това - да стана част от незабравимите и изпълнения. Обаятелното и излъчване, както и страстната музика и пригласящите я женски гласове, не само пленяват сетивата ти, а те отнасят без съмнение на юг от Пиринеите.
Няма да скрия, че очите ми се изпълниха със сълзи, когато я слушах. Чувствах се, като че ли съм далеко от нещата, които най-силно обичам и не може да са до мене. Сърцето ми биеше, а всеки момент бе изпълнен с уникално преживяване.
Традиционната фолклорна музика, ритъмът, китарите, страстта... така силно ме обгърнаха, че за миг забравих какво всъщност правя там.

Лицето и все едно беше зашито с една така нежна и мила усмивка, а тръпчинките по бузите подсказваха колко бе щастлива.

Благодаря, разбира се, на Мустафа, който взе билети за втория ред в залата, та да мога да се насладя визуално.
Странно е, когато така силно искаш нещо, а е така сложно е да го имаш. Чудя се в такива моменти - борбеността не е ли просто самоутеха?! Колко силно трябва да следваме мечтите си, за да ги направим реалност?!

В едно свое интервю, Естрея Моренте казва: "За мен това е най-важното, най-хубавото нещо, което би могло да ми се случи - да съм родена точно там, където съм се родила." Уви, за всички ни това е важно, но понякога си мисля, че корените на душата ми са някъде там - по крайбрежието на Андалусия, хладния полъх от Сиера Невада и аромата на цветята в Гранада...
И в купнежа си да докосна този блян - ме поглъща онова странно усещане, че съм така далеко... Може би само за сега!

Que Viva España !

2008-10-25T09:10:00.000-07:00

И все пак в мене живее една испанка "que ha perdido el rumbo"!

И всеки път, когато се завърне в мислите си, донася полъха на Средиземноморието...

...виковете на тълпите...
и страстта на тореадорите!

"Vivo sin vivir en mí
y de tal manera espero
que muero porque no muero."

В реда на нещата...

2008-10-25T09:08:00.000-07:00

На прага на един портал, пред който най-после да споделя неразбраните си мисли, изказвам благодарност на моя другар - Димитър, чиято заслуга е моят блог.
През последните години разбрах, че освен мислите и усещанията, има и нещо друго, което може да събира хората - географията! Превърнала се в спътница на размислите ми, тя допринесе за моя примитивен (за сега) изследователски опит да разбера света и запълващите го елементи.
Географите, това сме хора с особен тип мислене, които се стараем да разберем нещата дори само с поглед (някои го правят и със затворени очи). Често сме измествани от псевдонаучните клонове, които възспират обективната оценка на реалната действителност.
Ала все търсим цепителност из всички тези науконепропускливи пластове, за да излеем смисъла на истинската география!

Дерзайте колеги! Защото в реда на нещата е да защитаваме гордоста на Географията!
И когато с лека усмивка един истински географ каза "Аз милея за Нея!", разбрах колко още повече искам да усетя възхищение от това призвание. Призвание, наречено - Географ!