Остават толкова много неразказани истории... започнали някога като приказки, завършили като стягащ гърлото сезал. Понякога е по-добре да бъдат премълчани, понякога е нужно просто да бъдат чути, а понякога просто ги съпреживяваме до безкрай.
Вярвам, че историите никога не са такива, каквито всъщност ги разказваме. И не защото понякога думите са безсилни да предадат истинността на чувствата, а просто защото остават в забрава онези мимики, онези погледи и празни въздишки, които вдъхват живец.
Някога, в толкова далечното време обичах да слушам истории. Дали заради детската ми същност, която все още развиваше своята фантазия, или заради факта, че просто трябваше да ми бъде разказано, за да заспя, не помня добре. Днес аз разказвам истории. И не ги разказвам, защото съм страхотен разказвач, а прото защото харесвам публиката си!
Днес аз така жадувано копнея да разкажа историята на живота си до момента, но в дългите си размишления открих, че отново ще останат неразказани истории. Истории, които малцина познават. Истории, които мнозина знаят, но не разказват. Истории, които потъват в забрава, просто защото са се случили.
Колко ли истории могат да разкажат хората... Понякога не знам дали преобладават тези, които по-скоро не искам да разкажа или тези, които ме е страх да разкажа заради самата себе си.
С всеки ден нося все по-тежко бремето на моито истории. Самата аз не бих могла да ги определя като „хубави” или „лоши”, просто защото всяка една от тях носи камъни в джобовете ми.
Историите ме правят по-малко сама. Защото днес, след многобройните рискове, които промениха живота, аз продължавам да бъда сама. И може би така ще остане до края! Обичам самотата. И толкова много съм свикнала с нея, че дори след този пореден крах, наречен „моето пътуване в Португалия”, аз отново все по-силно я прегръщам.
Чудно нещо е самотата. Изпита е с толкова много истории, разказани, неразказани, забравени... Но те са част от нейната крехка същност. И когато с наслада мислим, че сме я отминали, тя пак се завръща – като тъжно фадо, което припяват всеки ден вълните на брега.
Днес разказах история и на океана... Разказах, защото той, като една малка самота, ще погълне безмълвно мислите и ще направи от тях морска пяна... Ах, толкова много морска пяна...
