Отново ще тръгна, не към теб, а към себе си!

Толкова много завръщания у дома. Един дом - толкова несигурен, като самата мене понякога, но със сигурност непостоянен. Една стара маса, чието дърво е изгубило цвета си. Една малка плетена кушетка, която времето все повече кара да скърца.Едно малко легло, попило безброй мечти на бъдещето ми.

Пътуваме... И всеки - като един Магелан на своето време - знаем, че ще намери всячески желания път до мястото, което е бленувал... А онази омразна надежда винаги ще разкъсва ума!
Светът е бил, е и ще бъде... Може би по-различен, може би по-грозен, може би по-безнадежден, или напротив! Светът ще се свърши понякога с едно вечно затваряне на клепачи, но ще започне с писък за други. Светът ще е малък за онези, които като Магелан търсят безусловно онзи "пасо"(проток), носещ щастие. Светът ще е все така необятен и голям за други, които дават възможност да докажат на себе си, че са толкова "малки".

Но аз все още се завръщам от всяко свое търсене, от всяко deja vu, което е изпълвало бъдещото ми настояще и все още търся своя "пасо". Дали защото съм изгубила картата, с която да го търся, или защото разчитам погрешно условните знаци на нея...не знам!
Но не спирам да мисля... Защото мисълта ме изпълва с надежда, изпълва със смисъл идеята да бъда запомненапоне от себе си!
И дори, когато по скалистите брегове на на някой мразовит и забравен залив, в студ и в бури съм чакала с месеци и пак съм се завръщала, готова отново ще тръгна от къщи, когато усетя мусона...

Посвещение за "един празен, каменист Атлантически бряг". Бъди щастлив!