И все пак ще се върти!

И когато в поредната съботна утрин през последните няколко месеца слънцето едвам влизаше с някой лъч в стаята, или поне се опитваше да го прави, ставаше все по-мрачно....
Бях свободна! Бях жива! Имах всичко и същевременно толкова недостатъчно!
Но кой го интересува....
И колкото и да се променяше светът около мене, сънищата си оставаха същите. Все така подтискащи, мрачни, сиви... каквито бяха и мислите ми напоследък.
Не обичам! Не чувствам страст! Не копнея!
И все пак ми е тъжно!
Защо?!? - Защото с всеки ден тук губя части от себе си! И все повече онтологичната ми същност ентропира, за да освободи онази простичка енергия, която очевидно ме прави тази, която ме виждате!
Животът безспорно дава смисъла на децата си. Или може би ние не разбираме какво е той зад фантастичните приказки. Но знам, че все още в моята стая животът е тъмен.

Понякога забравям, опиянена от чужди тревоги... Понякога просто пея! И като че ли за миг светът се обагря в пурпурно-червено и жълто. Сега обаче, отново е тъмно....

Може би нося меланхолична душа... Не знам!
Може би просто като всички изгубвам главата си в мисли за небитието... Възможно е!
Може би всяка еволюция предизвиква революция на състоянието ми!

Уви! Вървя по земята...Променям се или поне така ми се иска! И Тя се променя! И аз я променям! Но какво от това! Дори не оставям следа, която напомня за мене! И тя в ще продължи да се върти... Поне за сега!