Прозорците на стаята почти се осветяваха от може би последното декемврийско слънце. Сините пердета създаваха илюзията, че небето е толкова синьо, че ще те погълне....А аз стоях и мислих за всички отминали моменти на отиващата си година. И почти всеки декември е така! Дали защото ми е мъчно за събития или защото очаквам с нетърпение тези, може би по-вълнуващи, които ще бъдат през следващите дни...Не знам! Преливат се моменти на щастие, удовлетворение, израстване, ярост, тъга и мъничко самота...
И все пак Времето е това, което не виждаме, а само усещаме. Далеко съм от мислите, че мога да върна или да видя в бъдеще онези моменти, които са ме карали да се чувствам Човек!
Мъчно е, когато начертаеш чертата на равносметката, пресявайки всичко най-важно и смислено за мозъка и сърцето, и като дълга алгебрична задача да пресметнеш! Уви, винаги съм била добра по математика, но не съм убедена, че разликата от негатичното и положителното ще бъде такава, че да кажа – Да, това бе една „добра”година!
Отнасят ме мислите за новите приятели, които открих в лицата на толкова хора, и за тези, чиито постъпки ме отвратиха. Виждам в мисли всички онези места, които почувствах, обикаляйки страната и извън нея! И като че ли всичко лошо избледнява, когато спомня, че именно тази година сбъднах най-истинското желалние в себе си – да се докосна до онази част от света, която изпълваше мислите и сетивата ми с такава светла радост, че чак болеше.
И така.! Каква е равносметката:
Януари: Работа, учене, подготовка за сесия!
Февруари: Сесия, сесия, сесия... Доволно! Успешно взети изпити, щастливи моменти!
Март: Както всяка година в очакване на пролетното слънце! Уви! Еуфориата около мартениците скри намръщеното време! Нови познанства, нови приятели...Наистина щастлива!
Април: В интерес на истината нямам много спомени през този месец... Странно... Но имайки впредвид ежедневието си, може би е преминал в малко работа, малко учене и подготовка за Международната Географска конференция, провеждана всяка година с университета. Едно пътуване до Рупите ме направи част от едно доста екстремно изживяване (увиснала на ж.п. моста над р. Струма).
Май: Е тук има доста за разказване! Нека започна със семейните поводи – те винаги те правят щастлив. Последвани от вътрешна практика из долината на р. Места и еднодневно пътуване до Гърция, това са моментите, които разшириха доста познанията и кръгозора ми. Смях, танци...
Отвратена останах единствено от новините около онзи тип жени, готови на „всичко”(в пълния смисъл на събирателното – всичко), та да заемат онова място в обществото, което в действителност не им се полага. Но...Такъв е Животът!
Юни: Разбира се през този месец – работата всякаш беше обхванала голяма част от свободното ми време. Лошо...или както ние му казваме с колегите – „Активен сезон”. Предстоящата сесия и мисълта за толкова тежки изпити допълнително вдига адреналина. „Черешката на тортата”, разбира се, бе дългомечтаната практика на Географите, състояща се в най-страхотната обиколка на България, или това, което сам никога няма да направиш!
Юли: Класации, класации, класации...Или тези, които ме познават, знаят за какво говоря!
Една драматична сесия, завършила с разправии с преподаватели, един невзет изпит и хиляди проблеми! И тук като „връх”на всичко отрицателно се случи онова, което по всякакъв начин запечата мислите към нещо приятно...
Поклон пред паметта на Доц. Д-р Христо Ганев – Първият преподавател, помогнал ми да открия такива необозрими изследователски хоризонти. Едва ли бих се възхищавала на някого така, както на няго... Просто е странно, когато близък или не толкова близък човек си отиде изведнъж. Забива се в гърлото онази тежка буца и мислиш...за смърта, за живота, за това, което е можело да бъде...Уви! То няма да се върне, остават само болните сили да дерзаем!
Август: Доста спокоен...Няма да отрека, че голяма част от него прекарах в почивка и малко мързел...
Септеври: Не знам защо това е любимият ми месец?! Може би защото тогава съм се родила преди цели 22 години, а може би заради нещо друго...Ще го измисля!
Ех, работа ли работа! Доста тежко се работи с хора, които мислят, че нещата винаги се правят от един, когото наричат „будала”. Е, за щастие и това отмина, но не за дълго!
Успешно минах поправителни и повишителни изпити! Така или иначе резултатът беше ясен още от начало!
Получих страхотен подарък - билет за концерта на Джипси Кингс! Как да не бъде щастлив тогава човек?!
Октомври: Спрях да се вълнувам от понятието : „Първи учебен ден”! Или поне за повечето студенти е така... Времето беше спокойно, птичките все още пееха. Нанесох се в новото си жилище и бях щастлива! Една такава промяна действа особено освежаващо на фона на работните неразбирателства. Срещите и телефонните ми обаждания с г-н Ректора на СУ така зачестиха, че дори скоро мислих да го поканя на кафе!
Отчаях се от хората, потопени в толкова много злоба. Отдръпнах се от такива, които винаги съм мисла, че са истински...Или както казва мой познат „Животът е болка и страдание!”, въпреки че не съм в състояние да застана твърдо зад такава хипотеза, просто знам, че има такива моменти, в които черногледството обръща и най-светлите ти представи за случващото се!
Благодаря се само, че успях да видя на живо, да чуя гласа на една от жените, на които се възхищавам - Естрея Моренте. Концертът и бе толкова вдъхновяваш, че за два часа бе изпъдил всякаква тъга!
Ноември: И ето го моментът! Онзи момент, който чакаше духа ми като че ли от столетия (ако приемем тезата за вечното прераждане). Едно пътуване, което ме доближи до онези копнежи, които ден и нощ изпълваха мислите и надеждите ми...И в един миг, като че ли с внезапна решителност, оставила всичко лошо зад себе си - просто го правиш! Събираш багажа и устремен към познание и красиви моменти се сливаш с онова чувство, наречено щастие!
И там, на юг от Пиринеите, до брега на Средиземно море, в самата столица на Каталуня търсиш мечата, която до скоро си мислил, че няма да докоснеш...
Пътуването до Браселона беше сред най-вълнувашите преживявания до момента за мене...Придружена от двама другари и една по-малко другарка, се пренесохме в страна, където дори за пет дни се сляхме с каталунския език и култура, вкусихме испанска Paella, отпихме по глътка студена Sangria, почувствахме се наполовина испанци...
Но вярвам, че няма да е и последното!
Декември: Този месец като че ли винаги носи духа на Добтото! Вълненията по предстоящите празници бяха почернени от тъжните събития, случили се в района на Студенстки град, София. Смърта на едно момче беше шамар в лицето на много студенти, осъзнавайки истинския смисъл на пребиваването си тук!
Драмата, разбира се, се подсили от последвалите събития. И така, почти всяко навечерие преди Коледа, всяка година носи толкова много болка. Болка, от нас за нас! И въпреки че малцина спомнят трагичните инциденти предшествали предходните Коледи, то мене ме натъжават изключително!
Убедих се, че има хора, които винаги ще „удрят”по онези, които им помагат. Чудя се как неблагодарноста и лицемерието са се вкоренили дотолкова в много мои познати (които може би наричам приятели), че примесени с голяма доза самолюбие и горделивост, ги превръща почти в невидими същества за мен самата! Жалко е, когато вярваш в доверието и как само един жест е достатъчен, за да разбие граденото през цели 4 години....
Тежка е равносметката! Много са неправдите! Но те са по-леки за приемане, може би защото не са рядко явление по Света. Малко обаче останаха истинските хора - тези, с кото да споделиш своя свят! И когато сега си спомням какво казваха родителите ми, че няма по-истински приятели от тях самите, равносметката е ясна!
Но усмихвайки се, премятайки косите назад, в спомена за всички онези красиви и вълнуващи моменти, си казах – Да, това бе една добра година! Но нека идната бъде още по-добра!
Благодаря Ти Господи, че ме Има!
